- Трез?
Отърси се от тези мисли и й се усмихна.
- Готова ли си?
- О, да.
Дискретен черен знак със стрелка им посочи пътя към ресторанта, ала обонянието и слухът вече му бяха казали накъде да поеме. Отправиха се натам, разминавайки се с двойка човеци. Високите токчета на жената тракаха така яростно, че всяка нейна стъпка сякаш казваше на кавалера й да върви на майната си.
- ...без резервация? - изсъска тя. - Как така не можа да ни направиш резервация?
Мъжът до нея се взираше пред себе си. Както правиш, когато си в автобуса и си принуден да седиш до тригодишно дете.
- Не мога да повярвам, че не си успял да ни резервираш маса. И трябваше да си тръгнем по този начин. Пред всички други...
Докато жената продължаваше да съска, погледът на мъжа попадна върху Селена... и горкото копеле се сепна от благоговение, сякаш пред него бе изникнал жив ангел.
След като напомни на обвързания мъж в себе си, че филе от шибаняк едва ли е най-подходящото предястие, Трез изведнъж си даде сметка, че той също бе пропуснал да се обади предварително и да резервира маса за двама. Мамка му. Напълно бе забравил да помоли Фриц да се обади по телефона. И да, можеше да контролира с ума си хората, включително и надути оберкелнери, но онова, което не бе в състояние да направи, бе да намери празна маса, когато такава просто нямаше...
Ъъъ...
- Знаеш ли, чувал съм, че храната им не е чак толкова хубава - каза той сковано.
- Няма проблем. Тук съм най-вече заради гледката.
Входът на „Кръговрата на света“ не беше отбелязан с никакъв знак, сякаш ако се налага да поискаш да те упътят, значи, мястото ти не е тук. Имаше единствено двукрила врата от матово стъкло, с размерите на едноетажна сграда.
Трез улови черната дръжка и отвори едното крило, пропускайки Селена пред себе си.
Много изчистено.
Това бе първото впечатление, което мястото правеше: лъскаво черно навсякъде, от масите и геометричните столове до квадратните колони, които подпираха тавана. Никакви цветя. Никакви свещи. Нищо претрупано. А нощта отвъд многоброй-ните прозорци? Също толкова черна, от което изглеждаше така, сякаш нищо не разделя интериора от небето.
Единствената приумица бяха виещите се лампи, които висяха на черни кабели от високия таван и блещукащата им светлина се отразяваше в изобилието от лъскави повърхности.
А, да - и сопраното в единия ъгъл, чийто мелодичен глас изпълваше помещението.
- Никога не съм виждала нещо такова - прошепна Селена. -Сякаш навсякъде има звезди.
Трез се огледа наоколо.
- Аха.
Окей, къде беше типът в пингвински костюм, чиято работа бе да връща от вратата онези, които просто се молеха да му дадат парите си? Нямаше подиум за салонен управител. Само десетина метра черен килим, отвеждащ до първия ред минималистични маси.
- Гледат ни.
Прошепнатите думи на Селена го накараха да се намръщи и той насочи вниманието си към останалите гости на ресторанта. Я виж ти. Всички в заведението, до последния човек, бяха спрели да се хранят и ги гледаха...
Една жена изникна сякаш от нищото и се втурна към тях. Досущ като останалата част от декора, и тя бе облечена цялата в черно; дори косата й бе черна и лъскава.
- Добре дошли в „Кръговрата на света“ - поздрави ги с широка усмивка.
Ще се самоунищожим след три... две...
- Ами не се обадихме предварително...
- О, господин Латимър, разбира се, че се обадихте. Вашият представител, господин Пърлмутър, ни уведоми, че ще ни зарадвате с присъствието си. За нас е удоволствие да ви настаним до прозореца.
Мааааамка му.
Благодаря ти, благодаря ти, Фриц, несравним иконом и спасително въже... който очевидно бе дочул нещо.
Неговата кралица грейна, а жената ги поведе през ресторанта... и докато я следваха, Трез осъзна, че се бяха озовали върху огромна плоскост, която се въртеше бавно - целия т рес торант се движеше около централния стълб на асансьорната шахта и онова, което несъмнено бе кухнята.
Жената ги отведе чак в другия край. До маса за двама, едната страна на която бе точно до стъклото. Под което, на поне сто хиляди метра надолу, се бе ширнал цял Колдуел.
Най-добре да седне, каза си той, молейки се коленете му да не се подкосят, преди да е успял да се погрижи за своята кралица.
Докато й помагаше да се настани, внимаваше да не поглежда към прозореца, след което се отпусна в стол, твърд като скала.
Салонната управителка протегна бледата си ръка над масата и посочи проклетите прозорци.
- А това ще бъде подправката към ястията ви тази вечер.
„Не, подправката ще е прилошаване, сладурче.“