Жената се обърна към вътрешността на заведението.
- Интериорът е проектиран така, че нощта да бъде съвършеният фон, за да се насладите на онова, което готвачът ни ще приготви за вас.
Когато останаха сами, Селена придърпа стола си по-близо до прозореца.
- Невероятно е. Светлините на сградите. Те са като паднали звезди.
Трез избърса потни длани в салфетката си. Събра смелост, погледна навън и установи, че е точно толкова ужасно, колкото си мислеше. Гледката през съвършено чистото стъкло, отвъд което нямаше дори най-малкият перваз, го изпълни с чувството, че нищо не го дели от едно ужасяващо пропадане.
Избърса челото си със салфетката.
- Трез? Добре ли си?
Заповядвайки си да се стегне, той се пресегна и улови ръцете й.
- Казах ли ти колко са красиви? - промълви.
Усмивката й беше ослепителна.
- Да, но никога няма да ми омръзне да го чувам.
- Толкова красиви. - Трез сложи длан върху нейната, а после се наведе и я целуна. - Издължени и прелестни. И силни.
Когато най-сетне вдигна глава и погледна в очите й, всичко изведнъж се оправи. Вече не се притесняваше за страха си от високото, не мислеше за хората наоколо, нито пък го интересуваше, че блещукащият свят навън бавно се върти около тях.
С ръката й в неговата и красивото й лице, обърнато към неговото, Трез се пренесе далеч от всичко друго.
- Обичам те - каза, милвайки вътрешната страна на китката й с палец. - Никой друг не би могъл да направи това.
- Да направи кое?
- Да ме накара да забравя целия си страх.
Тя се изчерви.
- Не исках да го споменавам, но защо не ми каза, че се боиш от високото? Имах чувството, че ще излезеш от кожата си още в асансьора. Можехме да отидем другаде.
- Ти искаше да дойдеш тук. Да не мислиш, че не бях готов да стисна зъби и да го преглътна заради теб?
- Искам и двамата да се насладим на тази вечер.
Трез притвори клепачи.
- Изкарах си страхотно в колата. И вече с нетърпение очаквам пътя обратно.
Миризмата й лумна, а от гърдите й се откъсна нещо като мъркане.
Много по-късно Трез щеше да си спомня този миг между тях... който сякаш бе траял цяла вечност, цяла божествена вечност. Щеше да си спомня и последната подробност - искрите в очите й, лъскавата й коса, начина, по който му се усмихваше, порозовелите й бузи.
Спомените са особено скъпи, когато са всичко, останало ти от онзи, когото обичаш.
34
- КАКВО СТАВА? КАКВО ОЗНАЧАВА ТАЗИ АЛАРМА?
Следван плътно от Лейла, Куин нахлу в болничната стая на брат си. Над рамото му Избраницата видя доктор Джейн, застанала до леглото, и Лукас, легнал по гръб; болничната му нощница бе смъкната до кръста, завивките бяха отметнати от изопнатото тяло, възглавниците бяха изпопадали на пода.
Бяха докарали някакъв медицински уред и Елена тъкмо задействаше нещо на монитора му. Доктор Джейн грабна две дръжки, свързани за апарата с къдрав кабел.
- Отдръпнете се! - извика тя и допря металните подложки до гърдите на Лукас.
Разнесе се звук от зареждане, а после - миниексплозия върху леглото, от която тялото на Лукас подскочи нагоре.
А алармата все така не спираше - пронизващ, механичен писък.
- Лукас! - изкрещя Куин. - Лукас!
Нещо подсказа на Лейла да го задържи назад и тя обви ръце около едрото му тяло, притискайки корем в него.
- Остани тук - каза задавено. - Остави ги да...
- Отдръпнете се! - извика доктор Джейн.
Леглото потрепери, когато тялото на Лукас бе разтърсено от нова конвулсия; главата му се строполи обратно върху възглавницата и сърцето на Лейла се заблъска в гърдите й. Не можеше да повярва, че вижда това за втори път. Вчера бе Селена, днес...
Бийп. Бийп. Бийп.
- Имаме пулс. - Доктор Джейн захвърли подложките към машината. - Искам да...
Елена реагираше на нарежданията толкова светкавично, колкото лекарката ги даваше: подаде й една след друга няколко спринцовки, пълни с лекарства, преди да сложи кислородна маска на Лукас и да нагласи още няколко уреда.
Десетина минути - или пък десет часа - по-късно доктор Джейн дойде при тях.
- Трябва да поговорим. - Тя кимна към коридора. - Навън, ако обичате.
След като излязоха от стаята, доктор Джейн побърза да затвори вратата, въпреки че тя и сама щеше да го стори.
- Куин, нямам време да се опитвам да го смекча - едва успях да стабилизирам кръвното налягане и сърдечния ритъм, а то няма да трае дълго. За да има шанс да оцелее, ще се наложи да му отрежа крака и трябва да го направя още сега. По дяволите, дори да ампутирам под коляното, може да се окаже твърде късно. Но ако искаш той да има някакъв шанс, трябва да го направя.