Куин дори не мигна. Не изруга. Не се опита да спори.
- Добре. Отрежи проклетото нещо.
Лейла затвори очи и сложи ръка на гърлото си.
- Добре. Искам да останете отвън. Няма защо да виждате това. - Куин отвори уста, ала доктор Джейн го прекъсна: - Никакви възражения. Ако се стигне дотам, ще те повикам, за да се сбогуваш с него. Останете тук.
Този път вратата се затвори сама, връщайки се плавно на мястото си.
Лейла притвори очи за миг; не можеше да си представи какво се случва там вътре. Беше забелязала доста хирургически инструменти, обаче... сякаш доктор Джейн бе очаквала, че може да се стигне дотам.
А ако се съдеше по бързия отговор на Куин - той също.
- Ще ме убие - дрезгаво каза той. - Ако оцелее.
- Нямаш друг избор.
- Бих могъл да го оставя да умре.
- Съвестта ти би ли го допуснала?
- Не.
- Значи, нямаш друг избор. - Лейла закри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони от главата си образа на Лукас върху онова легло. - Господи, как се стигна дотук?
- Може би трябва да й кажа да спре.
- А после какво?
- Не знам. По дяволите, не знам.
Останаха в коридора цяла вечност. Лейла се мъчеше да не чува звуците, долитащи от другата страна на вратата, особено когато се разнесе тихо бръмчене, което ужасно приличаше на бръмченето на малък електрически трион. Докато тя стоеше неподвижна, Куин крачеше напред-назад, с наведена глава, ръце на кръста и поглед, прикован в ботушите му. След известно време спря и вдигна очи към нея.
- Благодаря ти. За това, че не ме остави сам.
Лейла пристъпи към него, разтворила ръце, и той потъна в прегръдките й, привеждайки се, за да отпусне глава на рамото й. Докато чакаха заедно, тя го държеше в обятията си, защото това бе всичко, което можеше да стори.
Но изобщо не й се струваше достатъчно.
* * *
На десетина пресечки и петдесет етажа разстояние от „Кръговрата на света“, Кор се беше долепил плътно до мръсна тухлена стена. Лесърът, когото двамата с Балтазар следяха, се намираше назад и вляво от тях, а лекият ветрец довяваше вонята на тялото му заедно с миризмата на индустриални отпадъци и мръсотия.
Тялото го сърбеше за битка; случилото се с Лейла предишната нощ подклаждаше вътрешните му демони, докато не бе станал толкова отвратителен, че войниците му го бяха оставили сам в подземието през целия ден. По-добре да рискуват със слънчевите лъчи, отколкото с неговото настроение. Поне сега го очакваше хубава битка.
По негов сигнал Балтазар се дематериализира над влажния паваж, сливайки се със сянката на сградата отсреща. Небето над главите им бе ясно, ала лунните лъчи бяха, общо взето, несъществено усложнение. Центърът на Колдуел бе осветен достатъчно добре, та той да е в състояние да прочете книга дори тук, в тази задна уличка.
Стига да можеше да чете, разбира се.
Спотайването в сенките бе не само част от мита за вампирите, но и много благоразумна действителност за всички тях.
С отработено движение Кор извади косата от ножницата, препасана на гърба му. Балтазар предпочиташе по-конвенционални оръжия - две ками, които проблеснаха, когато той се приведе.
Зад тях се разнесоха стъпки. Повече от един чифт крака, забързани, но не и тичащи. Двама човеци, напъхали ръце в джобовете си, се зададоха по уличката. Не ги забелязаха и това вероятно им спаси безполезните жалки животи.
А после беше игра на изчакване.
Още стъпки - този път само един чифт и по-бавни. Съпроводени от вонята, която предшестваше лесърите. Когато се появи иззад ъгъла, убиецът също не ги забеляза. В ръцете си стискаше пари и очевидно бе обсебен от тях, защото непрекъснато ги броеше.
Кор се изпъна зад него.
- Колко ти платиха, за да им направиш свирка?
Лесърът се обърна рязко, натъпквайки парите в широкото си палто. Преди да успее да отговори, Балтазар се хвърли напред и след един огромен скок се приземи с камата напред. Убиецът изпищя, когато двете остриета потънаха в рамото и в гърлото му, доказвайки, че макар да нямаха души и сърца, копелетата все още имаха централна нервна система, която определено реагираше на болка.
И именно тогава полетяха куршумите.
Кор тъкмо се обръщаше, готов да замахне с обичната си коса в мига, докато Балтазар се претъркулваше настрани, когато отекна издайнически пукот. И още един. А после - цял хор. Дори оръжия с автоматично презареждане не можеха да стрелят толкова бързо.
Първият куршум го улучи в рамото, вторият потъна в бедрото му. Третият го одраска по ухото, което запари така, че като нищо светна като мигач на кола.