Ай Ем се закашля, когато тежката миризма на лавандула и цитрус нахлу в носа му.
- Какво, по дяволите...
Тя го пръсна отново.
- Това е униформа на прислужница. Никой няма да се учуди, ако ни види заедно, но миризмата ти е прекадено мъжка. Това би трябвало да я прикрие достатъчно, за да ги заблудим. А сега приклекни, прекадено си висок за одеждата. Краката ти не бива да се подават, иначе ще ни разкрият. Да вървим.
Ай Ем я последва към вратата, но преди майкен да отвори, я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.
- Не бива да го правиш.
- Нямаме време...
- Ще те убият.
- Брат ти се нуждае от помощ. За своята жена. Имаш ли друга идея как да излезеш от тук и да се добереш до онези архиви?
Понечи да се обърне, но той отново я дръпна.
- Как се казваш?
- Майкен.
- Не, майкен е положението ти. Как е името ти?
- Това е. А сега да вървим, достатъчно приказки. И не забравяй да вървиш с присвити колене.
И просто така Ай Ем се озова в коридора. Докато той се оглеждаше на двете страни, майкен го смушка с лакът.
- Приклекни - изсъска тя. - Насам.
Присвил колене, Ай Ем прегърби рамене и я последва, опитвайки се да имитира движенията й. Тя вървеше бързо и решително по коридорите, завивайки ту наляво, ту надясно, докато той не се обърка съвсем, сякаш бе попаднал в лабиринт. Колкото и да бе невероятно, не се натъкнаха на никого, ала такъв беше траурът в с’хийб. Всичко замираше.
Може би след това би могла да го отведе до някой заден изход. Да, но какво щеше да се случи с нея?
- Охранителният запис - каза той.
- Млъкни.
- Когато се върнем, трябва да се погрижиш за записите на охранителните камери или те ще разберат какво си направила, ако някога ги прегледат.
Майкен продължи напред, без да му отговори, водейки го през лабиринта от коридори.
В хармония с разбирането на с’хийб, че простотата въздига душата, в палата нямаше почти никакви украси, нищо освен семпли табелки високо над вратите, указващи скритите входове към различни стаи, складове и изходи. Постепенно годините, прекарани в двореца, се завърнаха и Ай Ем с изненада установи, че знае къде са - тя го водеше към библиотеката по заобиколния път, но това беше разумно. Намираха се в задната част на палата, където, натъкнеха ли се на някого, бе много по-вероятно той да е от прислугата.
Което, с оглед на облеклото му, правеше маршрута още по-добра идея.
- Ето тук. - Тя сви за последен път надясно и спря върху черна мраморна плочка, чиито жилки вървяха в обратна посока на останалите. Сложи длан на стената и задейства вратата, която начаса се отвори.
Двамата пристъпиха в мрака и в миг се включиха сензорни лампи, огрявайки безкрайни редици книги с кожени подвързии. Въздухът беше сух и мъничко прашен, ала самата библиотека светеше от чистота, подовете бяха лъснати до блясък, рафтовете - също. Нямаше столове и маси за четене - идеята бе да вземеш онова, което ти трябва, и да го отнесеш в покоите си.
Мамка му, как щяха да открият каквото и да било тук?
- Медицинските дневници бяха преместени - прошепна майкен и изтича напред.
Ай Ем отново я последва, без да се опитва да крие ръста си -наоколо нямаше никого, а тази част на двореца не се наблюдаваше от камери.
Каталожната система, ако можеше да се нарече така, бе отбелязана с черни номерца върху етажерките. Тя обаче беше неясна, а се предполагаше, че знаеш в коя част се намира онова, което ти трябва.
- Насам - каза майкен. - Ние сме насам.
Най-сетне спря и посочи една етажерка.
Ай Ем се намръщи и пристъпи напред. Номерцата върху книгите не му говореха нищо, така че извади една от тях и я отвори. Когато най-сетне намери няколко думи на диалекта на сенките, установи, че е попаднал на трактат върху наместването на счупени кости. Премести се един ред надолу и извади наслука друга книга. Нещо, свързано със зрението. По-нататък се натъкна на бременност и раждане.
- Заболявания - промърмори той. - Трябват ми заболявания. Или вродени увреждания. А може би и рецесивни гени...
- Нека ти помогна. - Майкен се залови да вади томове. -Какво можеш да ми кажеш за заболяването?
- Нарича се Вцепенението. Те се вкаменяват... сякаш костите им започват да растат от само себе си... смята се, че е фатално...
Господи, не знаеше достатъчно за това, за което говореше.
Докато двамата преглеждаха рафтовете един по един, организацията постепенно започна да им става ясна. Като всички вампири, сенките нямаше защо да се безпокоят за човешки вируси или рак, но въпреки това достатъчно други неща можеха да ги повалят... макар и не толкова, с колкото трябваше да се бори Homo Sapiens. С всяка книга, която вадеше, Ай Ем си даваше сметка, че времето минава, и се тревожеше повече за майкен, отколкото за себе си. Трябваше да побърза с четенето, връщането на ненужната книга на мястото й, ваденето на следващата.