Не разполагаше с много време.
Господи, сигурно такова бе усещането, когато си пристрастен към нещо, помисли си вцепенено, докато стискаше волана така, че кокалчетата я заболяха.
Притеглянето на наркотиците или алкохола... или в нейния случай на Кор беше неустоимо. Нямаше никакво удоволствие в това, да му се подчиниш, единствено смазваща вина и разтърсваща самоомраза заради това, че за кой ли път си заглушил гласа на разума и си се поддал на онова, което като нищо можеше да ти струва живота.
Или най-малкото - да го съсипе.
Ала, Скрайб Върджин да й е на помощ, просто не беше в състояние да не отиде да провери дали с Кор всичко е наред.
* * *
В къщата за аудиенции на краля Парадайз се усмихна на възрастния мъж пред бюрото й.
- О, за мен беше удоволствие. Радвам се, че можахме да ви приемем тази вечер.
- Много ми помогнахте. - Мъжът й се поклони, стиснал шапката си в ръка. - Нека зората ви завари в добро разположение.
- Вас също.
Той излезе от гостната, а Парадайз се облегна в стола си и затвори очи. Последната среща за тази нощ. Рот беше приемал между двама и четирима души на час в продължение на осем часа, което правеше поне шестнайсет, а може би - трийсет души. И за всеки от тях Парадайз беше следвала процедурата, изготвена от баща й: записваше ги, регистрираше ги, ако идваха при краля за първи път, и им предлагаше нещо за хапване и пийване, преди да бъдат извикани. След това се сбогуваше с тях и въвеждаше в базата данни бележките от баща й относно дискусията и всякакви взети решения или отпуснати позволения.
Не беше просто изтощена. Беше направо изцедена. Трябваше да научи толкова много, цял куп имена и проблеми, семейни дървета и кръвни линии, и нямаше никакво място за грешки.
Освен това трябваше да се държи дружелюбно с всички и да разговаря с тях, докато чакат, особено ако бяха дошли сами. Не че това беше част от задълженията й, така както й ги беше обяснил баща й. Само че на нея й се струваше важно. Може би беше заради униформата й на стюардеса. По-вероятно обаче се дължеше на възпитанието й в глимерата.
- Пълно е с празни столове.
Клепачите й се повдигнаха и тя подскочи.
- Пейтън! Исусе, не са ли те учили да чукаш?
- Почуках. Един от братята ми отвори... от което едва не се написах. - Той погледна към свода зад гърба си. - А ти нямаш врата пред бюрото си, за да почукам и тук. Извинявай, че те стреснах.
Парадайз размърда мишката, изчиствайки екрана от пъстроцветните прозрачни мехурчета на скрийнсейвъра.
- Какво искаш?
- Не отговори на никое от съобщенията ми. Нито на обажданията ми.
- Сърдита съм.
- Хайде де, Пари. Не бъди такава.
- Нека те попитам нещо. - Тя премести ядосан поглед от екселската таблица, върху която работеше, към сините му очи. - Би ли ти харесало да ти откажат нещо просто защото имаш руса коса?
Пейтън вдигна ръце.
- Все едно, не става дума за цвят на косата...
- Говоря сериозно. Стига си спорил с мен и ми отговори.
- Бих отишъл в някоя дрогерия, за да си купя черна боя за коса.
Парадайз поклати глава и като взе тетрадката със списъка на задачите си, отбеляза няколко неща, които вече беше свършила.
- Не разбирам защо е толкова важно - измърмори Пейтън. -Защо изобщо искаш да участваш във войната? Нали ти е ясно, че аристократите също може да бъдат убити. Защо не искаш да си в безопасност...
- Зад някое бюро, нали? А най-добре в някоя голяма къща, облечена в рокля. Нали?
- Няма нищо лошо в това, да се полагат грижи за нежния пол.
- Не ти ли е време да се връщаш при марихуаната си?
Усети как той се взира отвисоко разгневено в нея.
- Забрави ли нападенията, Пари? Спомняш ли си какво беше? Хора, избити в собствените им домове, парчета от телата им, отсечени още докато са живи. Намериха родителите на Леш, насядали около масата в трапезарията им, мъртвите им тела -разположени по столовете така, сякаш вечерят. Защо искаш да бъдеш част от нещо такова?
Парадайз отново срещна суровия му поглед.
- Не искам!
- Тогава защо изобщо водим този спор?
- Защото искам сама да избера. Искам да мога да поема риска, ако така реша... и не ми хвърляй в лицето всички онези убийства, сякаш не си спомням абсолютно всичко, което се случи. Мои роднини също бяха убити. Нима нямам право да искам разплата? Или за това ми е необходим пенис?
Пейтън подпря ръце на бюрото и се наведе към нея.