Някъде по средата долови дъждовния мирис на сълзи.
И двамата плачеха.
* * *
Във фитнеса на тренировъчния център Рейдж тичаше така, сякаш го преследваше собственият му звяр.
Бягащата пътека изобщо не беше във възторг. Той бе почти сигурен, че писъкът, който се носеше от лентата (достатъчно силен, че да го чуе над музиката, която беше надул в слушалките си, сякаш беше хероин), означаваше, че машината всеки момент ще сдаде багажа. Той обаче не искаше да спре дори за няколкото секунди, които щяха да са му необходими, за да се премести на съседната.
Ала когато пътеката започна да вони на лесър, той разбра, че решението бе взето вместо него. Отскочи настрани и натисна копчето за спиране. То подейства незабавно... или той бе скочил в мига, в който машината беше предала богу дух.
Докато успокояваше дишането си, Рейдж попи лице с една от грапавите бели кърпи. Бяха като направени от шкурка, ала на тях им харесваше така. От време на време Фриц се опитваше да ги замени с нещо по-мекичко, но той и братята веднага надигаха гласове в протест. Това бяха кърпи за фитнес. Очакваше се да са тънки и гадни, хавлиеният еквивалент на койоти.
Когато се потиш като прасе и не си усещаш стъпалата от изтощение, не искаш да се попиеш с някой пудел.
Наистина ли беше пробягал четиресет километра?
Мамка му, откога беше тук?
Свали си слушалките и установи, че не само краката му бяха изтръпнали, ами мускулите на чатала му горяха, а рамото, което беше пострадало преди пет нощи, също се обаждаше.
В крайна сметка се пльосна на една от дървените пейки, които минаваха покрай насрещната стена. Докато дишането му бавно се успокояваше, Рейдж имаше чувството, че е заобиколен от братята си, въпреки че беше сам - дали беше лежанката, която все още бе сложена на тристате килограма, които Бъч беше заредил вчера, или пък щангата, която Зи беше вдигал, или пък лостът, на който Тор се беше набирал - той съвсем ясно можеше да си представи всеки от бойците, чуваше гласовете им, виждаше ги да минават наоколо, усещаше погледите им върху себе си, докато говореха.
Всичко това би трябвало да го накара да се почувства повече, а не по-малко свързан с тях.
Ала истината бе, че дори мястото да беше претъпкано с всички онези огромни тела, той пак би се чувствал откъснат.
Отново прокара кърпата по лицето си и затвори очи, пренасяйки се в друго време и място... един спомен, който, осъзна сега, се бе опитвал да остави зад себе си от мига, в който той бе заплашил да изплува на повърхността.
Бялата къща на Бела. Онази нейна веранда, която минаваше по протежение на цялата къща, толкова уютна, че ти идваше да повърнеш... или да седнеш на нея, похапвайки ябълков пай. Видя се как излиза от входната врата, провесил глава, сякаш му я бяха отрязали и единствено тънка ивица кожа задържаше кратуната му на мястото й.
Неговата обична Мери в спалнята на горния етаж, след като току-що му беше заявила да се разкара. Само дето, естествено, не го бе направила толкова грубо.
Животът му бе свършил, когато си бе тръгнал от онази къща. Макар отвън да изглеждаше жив, отвътре той бе мъртъв...
...докато тя не бе изхвръкнала навън боса.
„Не съм добре. Рейдж... не съм добре.“
- Защо мислиш за това, мой човек. - Отново изтри лицето си с грапавата кърпа. - Най-добре престани... хайде де, мисли за нещо друго...
Само че мозъкът му отказваше да се отклони от посоката, в която беше поел. А следващият спомен бе още по-ужасен.
Болнична стая, ала не в имението, нито дори в клиниката на Хавърс. Човешка болнична стая и неговата Мери лежеше в нея.
Мамка му, все още помнеше цвета на кожата й. Ужасен. Не просто бледа, а посивяла.
За да я спаси, той се бе хванал за единствената сламка, за която се сещаше - беше се обърнал към Скрайб Върджин. Тръгнал си бе от човешката болница, отишъл бе в стаята си и бе коленичил върху шлифовани диаманти, докато коленете му не се бяха облели в кръв.
Беше се молил за чудо.
Рейдж изруга и се протегна, опъвайки се върху коравото дърво, стъпил от двете страни на пейката.
Неговата Мери нямаше да се прибере днес. Щеше да остане в „Убежището“. Майката на онова дете бе откарана в клиниката на Хавърс, след като бе изпаднала в кома. Персоналът бе решил да задържи детето в „Убежището“ за през деня и Мери искаше да бъде с него.
Господи, спомняше си колко мъчителни бяха дългите часове на деня, докато Мери лежеше в болницата. Не беше безопасно да стои там през деня и до смърт се боеше, че може да издъхне, без той да е в състояние да бъде до нея.
Вероятно биха могли да закарат малкото момиченце при майка му, ако се стигнеше дотам. Като претранс, тя можеше да излиза навън, дори когато грееше слънце.