Загледан в тавана, Рейдж се замисли за Трез и Селена. За тяхната среща. Бягството им от центъра. Как се бяха забавлявали, измъквайки се на човешката полиция.
За това си струваше да се бие. За всичко това.
Неговата Мери нямаше да си дойде днес и той не бе сигурен как ще издържи следващите дванайсет часа, докато отново не я видеше. И това бе при положение, че все пак можеше да й се обади или да й прати съобщение винаги щом пожелае.
Онова момиченце вероятно щеше да изгуби майка си.
Трез вероятно щеше да изгуби Селена.
Рейдж бе сигурен, че те всички се молят за чудо, също както той някога. И може би именно там беше проблемът.
Защо щастието се бе усмихнало на него? А не на Тор? Е, да, братът беше открил Есен и това бе безмерна благословия. Ала колкото и да я обичаше, загубата на Уелси едва не го бе убила.
Просто не разбираше. Освен ако Скрайб Върджин не се намесеше или някой не откриеше лек...
Защо той и Мери бяха пощадени?
Мозъкът му отново и отново се връщаше на същия въпрос и той трябваше да положи усилие да го изключи. Не искаше да полудее тук долу, съвсем сам.
О, да, помисли си кисело. Защото определено е за предпочитане да споделиш нещо такова с онези, които обичаш.
Плашещи времена. Плашещи времена.
Ако смъртта идваше три пъти, помисли си той вцепенено, кой ли щеше да бъде третият?
43
КОГАТО КОР ИЗЛЕЗЕ ОТ СТАЯТА НА КЪЩУРКАТА, ЛЕЙЛА БЕ ГОТОВА да го последва навън и да го накара да пие от нея насред онова, което минаваше за морава отпред. Ала тъкмо когато се канеше да се надигне от дивана, до ушите й достигна шум на... течаща вода.
Тя се изправи и сви по коридора, спирайки пред затворената врата на банята.
- ...по дяволите... - изруга той от другата страна.
-Кор?
- Остави ме на мира. Ще се върна след миг.
Докато иззад вратата се разнасяше нова ругатня, Лейла натисна бравата и отвори.
Кор стоеше пред умивалника с наполовина свалена риза, тялото му - извито под странен ъгъл, докато се мъчеше да я издърпа през главата си, без да докосне раната от куршум от едната си страна.
- Какво правиш? - попита той през гънките на черната материя.
За миг единственото, което Лейла бе в състояние да стори, бе да се взира в плочките на корема му, мускулите, които набраздяваха стомаха му и се врязваха толкова дълбоко, че хвърляха сенки. А после погледът й се плъзна по хълбоците му, тесни, изпъкващи под кожата му, войнишкият панталон беше изрязан толкова ниско, че го задържаха единствено огромните мускули на бедрата му.
Беше невероятно силен. Ала едновременно с това и прекалено тънък.
Тръсна глава, за да се съсредоточи, и заяви:
- Нека ти помогна с ризата.
- Мога да се справя и сам, просто... - Той се извъртя и простена от болка.
Без да му обръща внимание, Лейла затвори вратата, така че малкото топлина, която идваше от душа, да си остане вътре.
- Спри. Така само се нараняваш.
- Добре съм - сопна се той.
В мига, в който положи ръка върху неговата, той се вкамени.
- Нека ти помогна - прошепна тя.
Добрата новина беше, че бе успял да измъкне по-голямата част от ризата през главата си. Така че нямаше как да види, че ръцете й треперят, докато улавяше ръба на дрехата и внимателно я дръпваше нагоре, разкривайки стоманените въжета на мускулите, които се спускаха от двете страни на тялото и масивните му гърди.
Дъхът му излизаше на пресекулки, гърдите му се повдигаха и спускаха все по-учестено, докато ризата се плъзгаше нагоре по ръцете му.
Тежки ръце. Яки ръце, които се стесняваха в лакътя и в китката, ала иначе се издуваха от мускули.
Когато той остана гол до кръста, в главата на Лейла имаше една-единствена мисъл - пред нея стоеше убиец. Убиец, чието тяло отразяваше онова, което правеше.
- Изчакай ме тук. - Отказваше да срещне очите й. - Няма да пия от теб, докато съм нечист.
- Имаш лоша рана.
Пръстите й докоснаха топлата бледа кожа под разлютената червена резка на тялото му и той потръпна. Ала гласът му си остана решителен.
- Ще зарасне до спускането на нощта.
- Само ако се нахраниш.
От гърдите му се откъсна пренебрежителен звук. Последван от:
- Ако не си тръгнеш, ще видиш много повече от гърдите ми.
- Кракът ти е ранен още по-тежко. - Лейла погледна разрастващото се петно от кръв върху войнишкия панталон.
Ръцете му се спуснаха към ципа.
- Е?
Сякаш й даваше последна възможност.