Трез трябваше да се прокашля. Два пъти.
- Ъ, да. Ще го изкачим.
- Господи,толкова е високо!
- Аз, ъъъ, аха. Високо е.
Тя се обърна да го погледне, докато преградата се спускаше пред тях.
- Трез, сериозно, ако ти е лошо...
Последва друсване и ето че те се понесоха напред, а колелата затракаха, докато се въртяха все по-бързо и по-бързо.
- На теб обаче страшно ще ти хареса - каза той и я целуна. -Няма да е зле да се хванеш.
Започнаха да се изкачват... почти вертикално, от което гърбът на Селена се притисна в меката седалка, докато ръцете й стискаха здраво металната пречка. За миг й се прииска да беше взела ръкавиците, които Фриц й беше предложил, но после напълно забрави всякакъв дискомфорт.
Все по-нависоко и по-нависоко... невъзможно високо.
Изви глава настрани и се усмихна широко.
- Господи, толкова сме високо!
А все още бяха едва на половината разстояние до върха. Тракането на колелата се усили, друсането - също, докато на Селена не й се стори, че някой натиска раменете й. Вятърът се усили и стана по-студен, косата й се развяваше, якето й се бореше да задържи топлината на тялото й.
- Гледката е невероятна - ахна тя.
Не беше толкова високо, колкото предишната вечер, ала без нищо, което да я разделя от простора под нея, никакво стъкло, което да я изолира от пропадането, нищо освен релсите пред тях и увеличаващото се разстояние до земята, тя имаше чувството, че лети.
А светлините на лунапарка бяха вълшебни. Многоцветни и искрящи, те бяха навсякъде под нея, бележеха очертанията на различните атракции, отразяваха се в огледалата и в червените, жълтите и сините покриви на сергиите.
- Сякаш всичко е обърнато с главата надолу и звездите са тук, на земята!
- Аха. Ъъъ... да. Предполагам, че сме на върха... ъ, да, леле. Аха.
Изведнъж застанаха водоравно и всичко притихна, с изключение на вятъра, от който ушите й заглъхваха; движението им стана гладко и меко, докато правеха обикновен завой.
Бърз поглед към нейния мъж и Селена видя, че въпреки тъмната си кожа той беше пребледнял.
Тя пусна едната си ръка и я сложи върху неговата.
- Трез, защо след това не останем на земята, а?
- А, не, всичко е наред... добре съм, нищо ми няма.
Аха. Как ли пък не. Толкова силно стискаше челюсти, че тя се боеше за кътниците му, а вратът му над яката на черното кожено яке бе скован. Всъщност единствената част от тялото му, която се движеше, бе дясното му коляно. То подскачаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоренадолу, нагоренадолуна-горенадолунагоренадолу...
- Започва се - измърмори той, сякаш се стягаше, за да посрещне юмрук.
Селена обърна глава тъкмо навреме, за да види... абсолютно нищо пред тях. Единствено въздух, сякаш релсите се бяха изпарили.
- Къде се...
Само след миг те се понесоха е главоломна скорост, безтегловни и полетели с главата напред надолу, надолу, надолу.
Селена се разсмя като луда и вдигна ръце във въздуха.
- Даааа!
Така бързо, а вятърът развяваше косата й, блъскаше се в лицето й, приковаваше я към седалката; а после - рязък завой надясно, рязък завой наляво, ново изкачване нагоре, при което колелата отново затракаха, а след това...
- О, господи! - извика Трез.
Нагоре и наопаки, така че светът се наклони и се обърна с главата надолу, преди отново да застане на мястото си. А после още един лупинг, и още един, който ги понесе настрани.
Беше като връщането у дома вчера, само че още по-зашеметяващо, безразсъдно и прекрасно.
- Мога да го правя до безкрай! - провикна се Селена, докато наближаваха поредната порция от завои и лупинги. - До безкрай!
- О, господи, не отново!
* * *
Четири пъти.
Един след друг.
По настояване на Трез.
Когато малката им количка на ужасите за пореден път се върна на платформата, той беше готов да продължи с мъчението.
Селена беше на върха на щастието и заради това си струваха... дори и онези лупинги в средата на релсите. От които вътрешностите му ставаха на каша.
- Да го направим още веднъж - предложи той, въпреки че в момента можеха да отлепят ръцете му от дръжката само с хирургическа намеса.
- Не, мисля, че беше достатъчно.
- Майтапиш ли се? Страхотно е...
- Приключихме - каза Селена на служителя.
- Снимките ви са готови - каза мъжът, докато натискаше някакъв лост, при което скритият двигател постепенно затихна. - Тъкмо ги разпечатвам.
Добре, време беше да стане. Аха.
- Трез?
Той откопчи пръсти от пречката и загледа как металният му спасител се вдига и се връща на мястото си над главите им.