- Това е... много полезно - каза той, докато проследяваше колоните с показалец.
- Помислих си, че бих могла да подобря начина, по който се правят нещата.
Баща й вдигна поглед.
- И успя.
- След това... - Парадайз извади следващия лист - имаме по-подробно досие за всеки подчинен.
Абалон се намръщи, докато преглеждаше бележките й и прелистваше докладите.
- Откъде събра всичката тази информация?
- Имам си своите източници. - Тя се усмихна широко. - Е, добре де, част от нея идва от страниците им във Facebook, а останалото научих от мои приятели.
- Това е... не знаех, че той е обвързан. - Баща й обърна папката към нея. - Наистина?
- Миналата година. Било е съвсем скромно. - Парадайз снижи глас, въпреки че бяха сами. - Говори се, че тя била бременна.
- Аха. И сега той иска обвързването да бъде узаконено?
- Тя скоро ще роди. Ако бях на мястото на Рот, бих спестила на горкия мъж унижението на твърде много въпроси за датата, на която се очаква малкото, и бих му дала уважението, което той иска да осигури на детето си...
- Опитваш се да вземеш работата на баща си, а? - разнесе се гласът на Рот и Парадайз подскочи, виждайки Слепия крал да застава на прага.
- Не исках да... о, не, аз...
Кралят се усмихна.
- Впечатлен съм от мисленето ти. Продължавай в същия дух.
С тези думи той и кучето му минаха в трапезарията.
- Не си чувствам краката - промълви Парадайз.
Баща й я прегърна.
- Надхвърляш всички очаквания, които имах.
Парадайз се отдръпна и преметна коса над рамото си.
- Работата ми харесва. Наистина.
- Толкова се гордея с теб.
За да скрие руменината, избила по лицето й, Парадайз се настани зад компютъра, за който вече мислеше като за свой.
- Как е положението вкъщи? С...
- Всичко е наред. Аз съм добре, макар че ми липсваш.
- Мога да се върна.
- Не, не, най-добре е да останеш тук. - Абалон пъхна папката под мишницата си. - С Пейтън добре ли си изкарахте снощи?
- Той си тръгна веднага след теб.
Баща й се намръщи.
- Надявам се, че не сте се скарали?
- Има толкова остаряло мислене.
- Все пак произхожда от традиционно семейство.
Парадайз взе една химикалка от бюрото. Потупа с нея по дланта си и придърпа тъмносинята пола надолу към коленете си.
- Ъъъ... татко.
- Да?
Поемайки си дълбоко дъх, тя отвори най-горното чекмедже и извади молбата за прием в програмата на тренировъчния център.
- Татко, някога би ли ми позволил да направя нещо подобно?
Подаде му листовете и докато очите му пробягваха по думите, тя побърза да продължи:
- Не казвам, че искам да се бия или нещо такова. Просто те приемат и жени и аз...
- Битки? Тук... тук става дума за битки.
- Знам. Ала виждаш ли... - Тя се пресегна и посочи един абзац във встъплението. - Казват, че могат да обучават и жени...
- Парадайз.
Начинът, по който изрече името й, красноречиво говореше какво мисли по въпроса: комбинация от не-ставай-глупава и недей-да-разбиваш-сърцето-ми.
- Това не е за теб.
- Защото съм жена, нали? - отвърна тя горчиво. - Което означава писалища и документи, и нищо повече... и то докато не се обвържа...
- Тук става дума за война. Имаш ли представа какво означава това наистина? - Той смачка молбата. - Смърт, която само чака да те сграбчи. Това не е Холивуд или някаква романтична фантазия.
Парадайз вирна брадичка.
- Знам.
- Нима?
- Не съм толкова изолирана от всичко, колкото си мислиш. Семейството, което изгуби в нападенията, бе и мое семейство, татко. Мои приятели загинаха. Знам за какво става дума.
- Не, Парадайз. Няма да ти разреша. - Абалон се наведе и изхвърли молбата в кошчето. - Това не е за теб.
Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе от стаята, успявайки незнайно как да затръшне вратата в лицето й, въпреки че тя си остана на пантите.
Троу се материализира на половин километър от къщата, където Абалон ходеше всяка вечер.
GPS устройството, което беше пъхнал във външния джоб на палтото му от камилска вълна, бе сработило съвършено. А кварталът определено си го биваше.
Никак не беше зле.
Шляейки се нехайно, той разглеждаше къщите, докато се приближаваше до източника на сигнала, който телефонът му приемаше. Всъщност правилната дума би била „имения“. Постройките наоколо бяха прекалено внушителни, за да бъдат просто къщи: издигащи се на няколко етажа, далеч от улицата, те бяха облени в ярка светлина, сякаш богаташите, които живееха в тях, не можеха да понесат мисълта, че положението им би могло да бъде пренебрегнато през нощта.