Докато вървеше, Троу трябваше да положи усилие да овладее раздразнението си. Битките му липсваха повече, отколкото бе очаквал. Всъщност липсата на кръвопролитие - от какъвто и да било вид - го изпълваше със странно недоволство. Когато за първи път бе тръгнал с шайката копелета, агресията и кървищата го бяха ужасили. Няколко века по-късно обаче воюването се бе превърнало в нещо нормално.
Имението, което изникна пред него, бе префинена съвременна версия на средновековната купчина камъни, в която шайката бе живяла в Древната страна. Троу спря пред него. Вътре се движеха фигури, минаваха покрай прозорци, обрамчени от тежки завеси, а осветлението огряваше изобилие от злато и сребро по стените.
И ето че Троу вече не мислеше за някогашната бърлога на Кор. Спомените му се върнаха към мястото, от което идваше наистина, към богатия му привилегирован произход.
Воден от желание да отмъсти за сестра си, той се бе продал на дявола. Сега, след като бе сключил тази сделка, беше останал беден, сам и без никакви перспективи.
Единственото му огнище бе неговата амбиция. Поне пламъците в него бяха достатъчно силни, за да го стоплят през идващите зимни месеци.
Продължи напред, а студът го хапеше през коженото яке, все още изцапано с кръвта на лесърите, които бе убил преди няколко нощи.
Преди всичко да се промени.
Къщата, която търсеше, се намираше вляво, от отсрещната страна на улицата. Тя бе величествена и стара, белокаменно здание с красива структура и поддържано така, както само някой много богат би могъл да си позволи: никаква лющеща се боя, никакви опърпани храсталаци, никакви продънени дъски на верандата или покрива.
За разлика от останалите наоколо, вътре не се виждаше нищо.
Завесите бяха спуснати и толкова тежки, че през тях не се процеждаше нито струйка светлина. На алеята отпред нямаше коли, ала докато чакаше, скрит зад един храст, Троу зърна двама души да отиват към входната врата, въпреки че не бяха пристигнали с никакво превозно средство.
Защото бяха вампири, дематериализирали се до тук.
Десет минути по-късно се появи нов посетител. Петнайсет минути след това - още двама. Бяха дискретни и не всички използваха входната врата - несъмнено, за да избегнат подозрение.
Троу си провери телефона, макар да знаеше, че това е правилното място. Да, Абалон бе там вътре.
Придържайки се в сенките, той остана още известно време не защото имаше план да проникне вътре, а защото тепърва трябваше да си състави такъв. Амбицията му, колкото и да беше силна, все още не беше поела командването - първо трябваше да разузнае, да открие слабите места, да си създаде стратегия.
Някаква кола зави зад ъгъла и се зададе по улицата. Когато мина под лампата от другата страна на улицата, Троу забеляза, че е тъмен ролсройс с характерния бял преден капак.
А той си стоеше тук, без автомобил.
Всъщност липсата му на перспективи беше проблем.
Как щеше да събере каквито и да било средства, зачуди се той. Как щеше да се издържа, докато си намери съюзници? Отговорът, когато го осени, бе толкова очевиден, че сякаш съдбата бе огряла път в мрака пред него. Да, помисли си, това бе начинът...
Миг по-късно той се прибра в прекрасната си квартира при Абалон с усмивка на лице.
48
В БОЛНИЧНОТО СИ ЛЕГЛО ЛУКАС ТУ ИДВАШЕ НА СЕБЕ СИ, ТУ отново губеше съзнание, връхлитан от смазващи вълни на болка. Когато не бе в състояние да издържи нито миг повече, той заопипва наоколо с ръката, която все още имаше пръсти. Откри копчето за повикване и го натисна, докато не чу пиукане.
Вратата се отвори рязко и доктор Джейн влезе в стаята.
- Лукас?
- Кракът ми - простена той. - Боли...
Доктор Джейн се приближи, провери апаратурата, системата, един господ знае какво още.
- Ще ти дам нещо за...
- Инфекцията... - избърбори той, въртейки глава ту на едната, ту на другата страна. - Кракът ми...
Беше възнамерявал просто да се стопи, а вместо това имаше чувството, че бе стъпил в горящ огън... с ранения си глезен и прасец напред.
Обзет от свръхестествен пристъп на сила, той седна и задърпа чаршафите. Доктор Джейн го улови през раменете, мъчейки се да го накара да легне... в същото време още някой влезе в стаята. Куин... беше брат му.
- Лукас, Лукас, престани...
Куин се приближи, опита се да улови ръцете му, да го накара да легне. Не беше честна борба. Той беше слаб, толкова слаб, а после изведнъж се понесе нанякъде, чувството, че се рее във въздуха, замени парещата болка в крака.