За кой ли път се зачуди как животът му го бе довел дотук. Което беше глупаво. Прекрасно знаеше фактите. В нощта на нападенията лесърите бяха проникнали във великолепното имение на семейството му, както и в домовете на мнозина други. Бяха убили родителите му и сестра му. Него обаче бяха решили да оставят жив, за да го използват като опитно зайче, върху което да изпробват дали е възможно да превърнат вампир в лесър. Бяха го обезвредили, след което го бяха натъпкали във варела за нафта, пълен с кръвта на Омега, отнасяйки го бог знае къде.
Експерименти обаче не бяха последвали. Или бяха изгубили интерес, или го бяха забравили, или пък се бе случило нещо друго. Неспособен да се освободи, той бе страдал в лепкавата черна бездна, на ръба между живота и смъртта, очаквайки гибелта си сякаш цяла вечност. Без да е сигурен дали не бе превърнат в нещо друго.
Умът му, с който някога страшно се гордееше заради академичните си постижения и способности, бе осакатен също като тялото му; някога ясните пътеки на мисълта му се бяха преплели в мрачен кошмар на параноя и ужас.
И тогава брат му, онзи, за когото никога не бе имал време, онзи, на когото винаги бе гледал с презрение, онзи, когото смяташе, че превъзхожда... се беше появил и го бе спасил. Куин, дефектен, с едно синьо и едно зелено око, срамът на семейството с огромния си недостатък, онзи, когото бяха изхвърлили от вкъщи, поради което го нямаше, когато се бе случило нападението, именно той го беше освободил.
Именно той се бе оказал и най-силният представител на кръвната им линия - живееше и работеше заедно с Братството на черния кинжал, биеше се достойно, защитавайки славно расата от враговете им.
Докато Лукас, някогашното златно момче, наследникът на род, който вече не съществуваше, се бе оказал онзи с дефектите.
Карма?
Лукас вдигна осакатената си ръка и се взря в чуканите, останали от четири от петте му пръста.
Вероятно.
На вратата се почука леко. Той пое голяма глътка въздух и когато долови миризмите от другата страна, се стегна и придърпа завивката по-нагоре върху слабите си гърди. За разлика от предишната вечер, този път Избраницата Селена не беше сама. И той знаеше на какво се дължи това.
- Влез. - Гласът му все още звучеше чужд в ушите му. След преживяното изйитание, той бе по-дрезгав, по-дълбок.
Куин пръв прекрачи прага и Лукас се сепна. Досега бе виждал брат си само в цивилно облекло. До тази вечер. Очевидно тъкмо се връщаше от бойнатА сцена - черни кожени дрехи обгръщаха силното му тяло, оръжия висяха на кръста, на бедрата, върху гърдите му. Две от тези оръжия привлякоха вниманието му - чифт черни кинжали върху гърдите, препасани с дръжките надолу.
Странно, помисли си той. Доколкото бе чувал, тези остриета бяха запазени единствено за членове на Братството. Може би вече разрешаваха и на войниците си да ги носят?
- Здрасти - каза Куин.
Зад него Избраницата Селена беше безмълвна като призрак; белите й одежди се разстилаха около стройното й тяло, тъмната й коса бе сплетена на плитки и вдигната високо, в традиционния за свещения й орден стил.
- Добра вечер, господарю - поздрави го тя с изящен поклон.
Лукас погледна към крака си. Ужасно му се искаше да стане от леглото и да й окаже уважението, което тя заслужаваше. Това обаче беше невъзможно. Както винаги, кракът му беше бинтован от пръстите до коляното, а под стерилната превръзка? Плът, която отказваше да се излекува, горещината на инфекция, къкреща като съд с вода, която всеки миг щеше да кипне.
- Чух, че си престанал да се храниш - каза Куин и Лукас извърна поглед; щеше му се в стаята да има прозорец, за да може да се престори, че нещо е привлякло вниманието му. - Е? - настоя брат му. - Вярно ли е?
- Избранице - промълви Лукас. - Ще бъдеш ли така любезна да ни оставиш насаме за миг?
- Разбира се. Ще очаквам да ме призовете.
Вратата се затвори безшумно. И Лукас установи, че всичкият кислород в стаята бе изчезнал заедно с Избраницата.
Куин си придърпа стол и седна до леглото му, подпрял лакти на коленете си. Раменете му бяха толкова широки, че коженото яке изскърца в знак на протест.
- Какво става, Лукас? - попита той.
- Това можеше да почака. Не беше нужно да идваш направо от битка.
- Не и според жизнените ти показатели.
- Значи, лекарката те е повикала, така ли?
- Разговаря с мен, да.
Лукас затвори очи.
- Имах... - Той се прокашля. - Преди всичко това да се случи, имах ясна представа за онова, което щях да правя, какво щеше да бъде бъдещето ми. Бях...
- Щеше да бъдеш като баща ни.
- Да. Исках... всички неща, заради които, както ме бяха учили, си струва да живееш. - Той отвори очи и погледна яростно тялото си. - Това не е то. Това... сякаш съм малко дете. Други се грижат за мен, носят ми храна, къпят ме, бършат ме. Аз съм мозък, пленен в едно развалено вместилище. Нищо не мога да направя сам...
- Лукас...
- Не! - Той махна с осакатената си ръка. - Не ме успокоявай е обещания за оздравяване в бъдещето. Минаха девет месеца, братко. Предшествани от пленничество в Ада, което продължи цял век. Отказвам да бъда затворник повече. Отказвам.
- Не можеш да се убиеш.
- Знам. Тогава няма да вляза в Отвъдното. Но ако престана да се храня и да пия кръв, това... - той посочи крака си - ще победи и ще ме отнесе на онзи свят. Няма да бъде самоубийство. Смърт от сепсис... нали точно от това се бои доктор Джейн?
С едно рязко движение Куин свали якето си и го пусна на пода.
- Не искам да те изгубя.
Лукас закри лицето си с ръце.
- Как можеш да го кажеш... след цялата жестокост у дома ...
- Вината не беше твоя. А на родителите ни.
- Аз също участвах.
- Вече ми се извини за това.
Тук поне беше постъпил както трябва.
- Куин, остави ме да си отида. Моля те. Просто... ме остави.
Мълчанието се проточи толкова дълго, че Лукас започна да диша по-леко, решил, че е успял да го убеди.
- Знам какво е да нямаш надежда - дрезгаво каза Куин най-сетне. - Ала съдбата може да те изненада.
Лукас отпусна ръце и се изсмя горчиво.
- С нищо хубаво, боя се. С нищо хубаво...
- Грешиш...
- Недей...
- Лукас. Казвам ти...
- Аз съм сакат, по дяволите!
- Аз също цях. - Куин посочи очите си. - През целия си живот.
Лукас изворна йоглед и се взря в кремавата стена.
- С нищо не можеш да ме разубедиш, Куин. Това е краят. Уморих се да се боря за живот, който не искам.
Поредното проточило се мълчание. Най-сетне Куин изруга под носа си.
- Просто трябва да се храниш и да си възстановиш силите...
- Никога вече няма да взема от вената й. Най-добре го приеми още сега и не си губи времето с още доводи, които не означават нищо за мен. Аз бях дотук.