Понечи да прибере телефона в джоба си, но се поколеба. После ще нагледам как са нещата.
Беше съобщение, което бе изпращал милион пъти през последните няколко години. И наистина го мислеше. Щеше да види какво става с ресторанта и клубовете... как вървят, дали някой не се нуждае от нещо.
Ето какво трябваше да направи. Ето какво щеше да му попречи да отиде в проклетата хижа. Време бе да се маха от тук.
Тъй като нямаше кой да го види, той бе свободен да се дематериализира до мястото, където беше паркирал БМВ-то, което двамата с брат му деляха. Миг по-късно поршето излезе през страничния изход и той го последва на дискретно разстояние през двата акъра на празния паркинг... също като Мани зад волана на обикновената си линейка.
През целия път до имението на Братството, един образ изпълваше ума на Ай Ем - брат му и Селена, танцуващи в светлината на фаровете като двама тийнейджъри.
Твърде жалко, че се намираха в роман без хепиенд.
Колко ли нощи им оставаха, зачуди се той.
Мамка му, чувстваше се ужасно, че мисли по този начин, ала времето им наистина изтичаше. С всеки изминал час вероятността Селена да припадне се увеличаваше. И какво щеше да прави той с брат си тогава? Исусе Христе, Трез щеше да бъде неуправляем.
Погълнат от подобни приятни мисли, Ай Ем изгуби представа за времето и преди да се усети, вече изкачваха обгърнатия в мис склон, отвеждащ до имението. Мани беше свърнал настрани, за да се приближи откъм задния вход с линейката.
Можеха само да се надяват, че Селена никога нямаше да разбере какви предпазни мерки вземаха заради нея. Това със сигурност би развалило атмосферата. И как иначе.
Ай Ем внимаваше да се държи на разстояние, докато наближаваше последния завой, така че Трез и Селена да имат достатъчно време да влязат вътре. Когато най-сетне достигна двора, той заобиколи фонтана и паркира до понтиака на Рейдж. Който нямаше да се задържи там още дълго. Братът винаги го прибираше в гаража през зимните месеци.
Поршето на Мани беше пред стълбището, гюрукът му беше свален, ключът му несъмнено бе на път към собственика си, та той да може да вкара и него в подземния гараж.
Ай Ем угаси двигателя на БМВ-то. Слезе и го заключи, въпреки че не беше нужно.
И застина.
Отправил очи към небето, той гледаше как дъхът му излиза на облачета, които се издигаха нагоре и изчезваха. Образът на танцуващите Трез и Селена беше като куче, забило остри зъби в сивото му вещество, споменът отказваше да помръдне... и срам го беше да си признае не защото си мислеше за всичко, което брат му щеше да изгуби, нито защото се боеше какво ще прави с горкото копеле, когато нещата завършеха зле.
Вместо това се чудеше...
Мамка му, чудеше се какво ли бе усещането. Да държиш жена така близо до тялото си, че уханието й да изпълва ноздрите ти, ръцете ти да почиват на раменете, на кръста, на хълбоците й. Искаше да знае какво ли бе да повдигнеш лицето й към своето и...
Добре, трябваше да спре дотук.
Защото нищо такова нямаше да се случи с него. Нито сега. Нито след половин час, ако отидеше в къщата в планината. Нито след седмица, месец, година...
Като по даден знак връхлетя леден вятър. Сякаш Вселената искаше да подчертае самотата и студа, които го заобикаляха.
Звукът от отварянето на входната врата го изтръгна от мислите му. Харесваше Мани, ала нямаше желание да го види, когато докторът дойдеше да си прибере колата...
Само че не беше той.
А Трез. Взе стъпалата тичешком и пое през двора.
Мамка му.
Ай Ем стисна телефона си, в случай че се наложеше да се обади на... на когото и да било.
- Хей, тя...
Така и не можа да изрече „...добре ли е?“. Брат му го прегърна с всички сили.
- Толкова ти благодаря за тази вечер.
В първия миг Ай Ем не знаеше как да реагира. Двамата с брат му не бяха по прегръдките.
- Толкова се радвах, че си там. Означаваше толкова много за мен.
Ай Ем трябваше да се прокашля.
- Аз, ъъъ...
Трез го стисна още по-силно.
Предпазливо Ай Ем вдигна ръце и ги обви около брат си. Движението бе адски странно, но когато най-сетне го прегърна, усети как Трез потрепери.
Съжалявам, човече - каза той наум. - Не искам да ти се налага да преживяваш всичко това.
Студеният вятър продължаваше да духа и след един дълъг миг двамата се отдръпнаха един от друг. Трез си беше свалил якето и сега напъха ръце в джобовете на панталона си.
- Получих съобщението ти. Кофти ми е, че стоварих всичко на теб.
- Всичко е наред.