- Не, не е.
- Трез, ти трябва да бъдеш със своята жена и да се грижиш за нея. Няма нищо по-важно от това. Всичко друго са празни приказки.
Тъмните очи на брат му се фокусираха върху нещо над лявото рамо на Ай Ем. А може би то, каквото и да бе, беше над ухото му.
- Честно ти казвам, дори не знам защо си губиш времето с мен - измърмори Ай Ем.
- Искам повече за теб.
- Ако нямаш нищо против, работата в „Салваторе“ си ми харесва.
Брат му прикова очи в неговите.
- Не говоря за това и ти го знаеш.
Сега беше ред на Ай Ем да напъха юмруци в джобовете си.
- Достатъчно приказки. Върви при своята жена.
Трез беше твърдоглаво копеле, което обикновено никой не можеше да отклони от онова, което си беше намислил, ала както винаги, Ай Ем знаеше как да му въздейства.
Трез се обърна, ала беше изминал едва половината от разстоянието до стълбите, когато спря и погледна през рамо.
- Недей да пропиляваш целия си живот заради мен. - Той поклати глава. - Аз не го заслужавам, а ти заслужаваш много повече от това.
Ай Ем направи физиономия.
- Стига си мислил. Размърдай си краката.
- Запитай се какво ще остане за теб, когато аз си отида. Ако си откровен със себе си, не вярвам, че отговорът ще ти хареса повече, отколкото на мен. И не ми излизай с дежурното „всичко ще е наред“. Никой от нас не е толкова наивен.
- Защо си губиш времето с това? Сериозно, Трез.
- Не е губене на време. Toe нещо, което те разяжда отвътре, когато обичаш някого.
С тези думи Трез отново пое към имението, изкачи каменните стъпала и изчезна през вратата на вестибюла.
Ай Ем затвори очи и се облегна безсилно на джипа. Точно сега определено не се нуждаеше от този монолог на брат си в главата си.
51
РЪЦЕТЕ НА СЕЛЕНА БЯХА ВКОЧАНЕНИ.
Застанала до плота в кухнята на имението, тя се опита да отвори кутийка с кока-кола, само за да установи, че пръстите й отказват да уловят металната халка както трябва. Вместо да освободят изрязаната част, те се плъзгаха по повърхността. Докато в главата й отекваха цял куп предупредителни сигнали, тя се опита да овладее паниката, напомняйки си, че току-що бе прекарала три часа на студа без ръкавици.
Сви пръсти в юмруци и духна върху тях, разтърси ръце. Изпука кокалчетата си. Опита се да не се вторачва за проблеми другаде в тялото си.
Дори онези, които страдаха от нейното заболяване, можеха да пострадат от леко измръзване.
Отново се зае с кутийката, а сърцето й думкаше, докато гледаше сякаш от много далеч как посяга към металната халка. Безстрастно наблюдаваше ръцете и пръстите си, сякаш бяха закачени към нечии чужди китки, направлявани от нечий чужд мозък. Металическо потракване, последвано от шипене.
Тя изпусна дъха си и трябваше да се подпре на гранитния плот. - Добре ли си?
Прикривайки залялото я облекчение, тя се усмихна на Трез, който тъкмо влизаше от трапезарията.
- Дойдох да си взема нещо за пиене. Жадна съм.
- Как е стомахът ти?
- Много добре. А твоят?
Докато Трез се приближаваше, Селена имаше чувството, че и той крие нещо от нея. И с изумление установи, че въпреки речта за откровеността, която му беше дръпнала, когато се съвзе от последния си пристъп, й се искаше и двамата да запазят тайните си за себе си: вечерта бе толкова прекрасна, последното, от което се нуждаеше, бе да я съсипе е труден разговор, който щеше да извади наяве проблеми, които не можеха да бъдат разрешени, и въпроси, на които не можеше да бъде отговорено, докато не стане прекалено късно.
- Коремът ми си е съвсем добре.
Селена се насили да се усмихне.
- Искаш ли да се качваме?
- Би било страхотно.
Тя взе безалкохолното си, пое ръката, която Трез й протягаше, и го последва през трапезарията във фоайето. Къщата на практика беше празна - братята работеха, Рот приемаше цивилни, Бет, Мариса и Мери бяха в „Убежището“, Бела гледаше Малкия Рот и Нала в новата детска стая, догените се занимаваха със задълженията си.
Всичко това, помисли си Селена, щеше да продължи и когато нея вече нямаше да я има. Врати, които се отварят и затварят, приготвяни и изяждани ястия, хора, които живеят живота си.
Прескъпа Скрайб Върджин, искаше да остане с тях. Не искаше да продължи натам, където може би не я очакваше абсолютно нищо, пълно изличаване на жената, която беше, нещата, които обичаше, онова, което мислеше и изпитваше.
Изпарило се. Без да остави нищо след себе си.
Беше обучена - не, направо програмирана - да вярва в отвъдния живот и да служи на Майката на расата, да се подчинява на традиции, които нито бе създала, нито бе избрала сама. И беше правила всичко това, без да задава въпроси.