Сега, когато краят на дните й наближаваше, й се искаше да беше задавала въпроси, повдигала възражения. Да беше имала глас.
Толкова много пропиляно време.
Докато поемаше нагоре по стъпалата заедно с Трез, установи, че се чуди защо, ако Небитието съществуваше и те продължаваха да живеят там горе, защо Скрайб Върджин бе настоявала всичко на земята да бъде записвано в Светилището? Защо бяха нужни всички онези томове, описващи толкова много отминали животи, ако след смъртта хората продължаваха да съществуват, само че в друга форма?
Необходимо е да запазиш единствено онова, което ще бъде изгубено.
Сърцето й задумка, заля я внезапен ужас...
- О, мамка му - прошепна Трез.
Очевидно беше прочел мислите й.
- Не знам какво си мисля. Навярно са просто глупости...
Той сграбчи парапета със свободната си ръка и се олюля.
- Трез! Какво има?
- По дяволите. Проклятие. - Погледна я, ала очите му бяха
нефокусирани. - Ще ми помогнеш ли да стигна до стаята? Не виждам...
- Прескъпа Скрайб Върджин, нека повикам доктор Джейн!
- Не, не, това е просто мигрена. - Той се закрепи на крака с нейна помощ. - Не разполагам с много време. Трябва да се кача горе и да легна на тъмно.
- Нека повикам доктор Джейн...
- Не, нали знаеш, че цял живот ги получавам. Наясно съм какво ме очаква. Следващите осем часа ще бъдат същински ад, но няма да пострадам наистина.
Селена пое толкова от тежестта му, колкото бе в състояние, и те се изкачиха с усилие до площадката на втория етаж, след което се насочиха към вратата, отвеждаща до третия етаж. Едрото му тяло се движеше бавно и в един момент той очевидно се отказа от зрението си, защото очите му се затвориха.
Незнайно как, Селена успя да го качи в стаята му и да го сложи на леглото.
- Тъмнината ще помогне - каза той и закри лицето си с ръка. - Ще ми донесеш ли кошчето за боклук?
Селена побърза да загаси всички лампи, освен тази в банята, и се погрижи да сложи кошчето до главата му.
- Искаш ли да ти сваля дрехите?
- Да. Добре.
Не беше точно преживяването, което беше очаквала, но пък настроението й бездруго се бе развалило още преди това да се случи. Изключително внимателно, тя му помогна да си свали якето, изу ботушите и чорапите му и събу панталона му.
- Ризата нека си стои. Нямам повече сили. - Трез улови ръката й и я подръпна да седне до бедрото му. - Не така възнамерявах да приключим вечерта.
Тя целуна дланта му.
- Какво друго мога да направя за теб?
- Просто ме остави да лежа тук през следващите шест-осем часа. И не се тревожи, както ти казах, всичко това - от главоболието до гаденето - е нормално. За съжаление.
- Какво го причинява?
- Стресът.
- Искаш ли да повикам Ай Ем?
- За нищо на света. Той и така си има предостатъчно неща на главата. Всъщност мисля, че именно заради него я получих.
- Нещо не е наред е брат ти?
Трез потъна в мълчание. На Селена й се искаше да продължи да разпитва, ала той беше болен.
- Не е нужно да си вървиш.
- Не искам да те притеснявам.
- Няма да ме притесняваш. - Той поглади ръката й със своята и устните му, единствената част от лицето му, която се виждаше, се извиха в усмивка. - Обожавам ръцете ти. Казвал съм ти го, нали? Толкова са гладки и меки... дълги пръсти...
Докато той прокарваше връхчетата на пръстите си от вътрешната страна на китката и по дланта й, Селена почувства как паниката й се стопява. Със ставите й вече всичко беше наред. Определено беше просто студът.
Малко по-късно той простена тихо, устните му се свиха, тялото му се напрегна. А после започна да преглъща.
- Искам да излезеш - промълви с усилие. - Съжалявам... не искам да видиш това...
- Сигурен ли си...
- Моля те. Веднага.
Това бе последното, което й се искаше да направи, но все пак се изправи на крака.
- Ще бъда в къщата. Няма да си тръгна. Повикай ме, ако...
Трез се обърна рязко на една страна и посегна към кошчето.
Спря, наведен над него, отвори очи и прикова замъглен поглед в нея.
- Трябва да излезеш още сега.
- Обичам те - каза Селена, докато се втурваше към вратата. - Ще ми се да можех да помогна.
Не беше сигурна дали изобщо я чу, а докато затваряше вратата след себе си, звуците от повръщане я накараха да потръпне. За частица от секундата се поколеба дали да не остане тук, в коридора пред стаята му, ала после, докато се чудеше къде да седне на пода, установи, че не е в състояние да откъсне ръка от бравата.
Дланта й беше замръзнала върху месинга.