Парадайз хвърли поглед към свода, откъдето беше влязъл, и установи, че й се иска лично да донесе попълнената си молба.
Кой беше той...
- Парадайз?
Тя подскочи. И се обърна към баща си, който бе изникнал от нищото.
- Да? - Давайки си сметка, че гласът й звучи почти както обикновено, а нали уж все още му беше ядосана, тя се прокашля. - С какво мога да ти помогна?
Сякаш той бе просто още някой, за когото трябваше да се погрижи.
- Искам само да видя как си.
В държанието му нямаше нищо агресивно. Всъщност изглеждаше разтревожен. Проклятие. Парадайз искаше да продължи да му се сърди.
Тя въздъхна.
- Добре съм, татко.
- Справяш се отлично. Наистина. Всичко върви толкова гладко. Кралят е много доволен, а аз толкова се гордея с теб.
Типично в негов стил - невъзможно бе да му се сърдиш, когато ти излизаше с тази своя версия на извинение.
- Мога ли да ти донеса нещо за хапване или пийване?
- Ти не си доген, татко.
- Може би имаш нужда от почивка.
- Не. - Парадайз направи физиономия. Изправи се на крака. Заобиколи бюрото. - Направо ме побъркваш.
Прегърна го, защото той бе дошъл за това, а после се отдръпна.
- Наред е Остер, син на Сание.
Тя махна към въпросния мъж, който се изправи. Баща й стисна ръката й за миг, а после се залови с официалните си задължения.
Следвайки примера му, Парадайз отново седна. Погледна към компютъра пред себе си. Все така - чувствайки се като в клетка.
Ала какво можеше да направи? Въпреки че, строго погледнато, баща й не би могъл да я спре (беше пълнолетна, а на молбата не пишеше, че жените се нуждаят от съгласието на някой по-възрастен мъж, за да кандидатстват), тя се чувстваше като парализирана.
Трудно бе да се разбунтуваш срещу родителите си, когато ти е останал само един от тях.
И той е всичко, което имаш на този свят.
* * *
Селена ненавиждаше всичко в прегледа, вземането на кръв, рентгеновите снимки. И се чувстваше гадно заради това. Доктор Джейн бе много внимателна и невероятно мила. Ала да си седи, облечена в една от онези болнични нощници, докато я бодат и ръчкат, въртят насам-натам и снимат, бе, като да гледа отблизо обратното броене до някакъв взрив. Освен това не можеше да понася изкуствената лимонова миризма на антисептика, който използваха навсякъде.
Както и това, че й беше студено дори когато завиха краката й с одеяло.
Да не забравяме и ярката светлина на лампата над главата й.
Ала най-трудното не бе онова, което я заобикаляше. А писъкът, който напираше в нея и който тя с огромно усилие сдържаше да не изскочи навън.
- Добре, мисля, че това беше последната снимка - каза доктор Джейн иззад бюрото си.
Върху компютърния екран се виждаше призрачният образ на коляното на Селена, но тя отказваше да го погледне.
Остана легнала, докато доктор Джейн не се върна и отмести рентгеновата машина. Тогава се изправи, а лекарката взе плаката изпод крака й и я постави настрани.
- Е... а сега какво? - попита Селена.
Беше вцепенена. Скована от студ. Потна. Ала най-вече бе схваната. И не само в ръцете.
- Нека разгледам снимките заедно с Мани. И тогава ще дойдем да си поприказваме.
Селена преметна крака през ръба на леглото и се загледа в тях. Помръдна първо едното, а после и другото си стъпало, а мозъкът й заигра поредния рунд на „По-добре? По-зле? Същото?“
- Кога? - попита дрезгаво.
- Защо не се видим на зазоряване? Можеш да дойдеш заедно с Трез, ако предпочиташ...
Трясъкът, разнесъл се някъде отвън, накара и двете да погледнат към вратата. Когато звукът се повтори, доктор Джейн се втурна натам, следвана от Селена.
В края на краищата все още не се бе схванала напълно, а това като че ли беше подходящият момент да си го напомни.
Двете изтичаха в коридора и се заслушаха. Тренировъчният център бе потънал в тишина - братята си осигуряваха нужните упражнения на бойното поле, а в останалите стаи на клиниката, за щастие, нямаше никой ранен.
Трополенето се разнесе отново и двете се втурнаха към стаята две врати по-надолу.
Доктор Джейн я отвори...
...и трябваше да приклекне, когато отвътре излетя нещо. Поднос. Метален поднос, който заподскача по бетонния под така, сякаш нямаше търпение да се махне възможно най-далеч от там.
Вътре Лукас бе излязъл извън контрол. Половината от тялото му като че ли беше вързана за леглото, ала едната му ръка беше свободна и той я използваше, за да изпотроши всичко, до което бе в състояние да се добере - беше съборил някакъв уред, както и Стойката за венозната система, същата съдба бе сполетяла масичката на колелца, върху която имаше някакво ядене, а той тъкмо посягаше към таблата над главата си, сякаш искаше да направи леглото на парчета.