Колко ли нощи бе прекарала в спалнята си, мъчейки се да убеди сама себе си, че случилото се с Трез бе лудост. Ала сега, когато времето й изтичаше, над нея се бе спуснала странна яснота. Причините нямаха значение. Важно бе само да осъществи целта си и да му каже какво изпитва, преди да умре.
Не искаше обаче да го направи твърде рано - би било доста неловко да си излее душата пред някого, когото може би изобщо не го беше грижа, а след това да живее още седмици или месеци наред.
Само ако можеше тя да има срок на годност, сякаш е кутия с мляко...
Куин излезе от болничната стая и напрегнатото изражение върху суровото му лице прогони собствените й тревоги.
- Толкова съжалявам - промълви тя. - Все така ли отказва?
- Не мога да го накарам да се вслуша в думите ми.
- Волята за живот е нещо сложно. - Тя се пресегна и сложи ръка на рамото му. - Знай, че съм на разположение и за двама ви. Ако той размисли, по което и да било време аз ще дойда.
- Ти си достойна жена, наистина.
Куин я прегърна силно за миг, а после се отдалечи по коридора, сякаш се канеше да излезе навън. Пред вратата на главната стая за прегледи на доктор Джейн обаче поспря и след миг я отвори.
Докато се молеше двамата братя да намерят решение, Селена усети как я връхлита нова вълна на изтощение, още по-силна от онази, която я бе заляла пред Тормент, и тя се подпря на стената, за да не падне.
Обзе я паника; сърцето й се заблъска в гърдите, безброй мисли нахлуха в главата й: направи това, направи онова, бягай. Ами ако беше пристъп? Ами ако беше последният й...
- Хей, добре ли си?
Обърна обезумели очи по посока на звука и видя Тормент да излиза от стаята за прегледи.
- Аз....
Начаса усещането, че светът се върти около нея, се отдръпна, сякаш бе някой, опитал се да я нападне, за да я обере, само за да се откаже в мига, в който бе зърнал Брата.
Селена повдигна лекичко първо единия, а после и другия си крак, без да срещне смъртоносното съпротивление, от което толкова се боеше.
- Селена? - Тормент се отправи към нея.
Тя се облегна на стената и когато вдигна ръка, за да приглади косата си, откри, че челото й е мокро от пот.
- Вярвам, че ще е най-добре да се оттегля в Светилището. -Тя изпусна дъха си. - Там ще се освежа. Налага се.
- Отлична идея. Но сигурна ли си, че ще успееш...
- Добре съм.
Селена затвори очи, съсредоточи се и...
...с едно завъртане на света и на молекулите й, предизвикано от ума, а не от тялото й, се озова в спокойното свещено обиталище на Скрайб Върджин.
В миг, сякаш беше взела нечия вена, тялото й бе изпълнено едновременно от облекчение и сила, но не и умът й... въпреки прекрасната зеленина на тревата и листата на дърветата, въпреки пастелните цветове на лалетата, които цъфтяха без прекъсване, и великолепния бял мрамор на техните покои, съкровищницата, храма за уединение и езерцето, тя имаше чувството, че я преследват, макар да се намираше на сигурно място.
Разбира се, когато страдаш от смъртоносно заболяване с непредсказуема продължителност, понякога е трудно да направиш разлика между „нормални“ симптоми и такива, които предвещават нещо по-сериозно.
Известно време тя остана на мястото, на което беше пристигнала, боейки се, че ако помръдне, болестта й отново ще се обади. Най-сетне тръгна да се поразходи наоколо. Температурата на неподвижния въздух беше съвършена, не бе нито прекалете студено, нито прекалено топло, небето над главата й бе сапфиреносиньо и баните грееха под необикновената светлина, в която бе обгърнато всичко наоколо... а Селена имаше чувството, че се намира в някоя от задните улички на Колдуел.
Колко време, запита се тя. Колко разходки й оставаха?
Потрепери и се загърна по-плътно в одеждите си, завладяна от познатото усещане за тъга и безсилие, което я връхлетя с такава сила, че й беше трудно да диша. Не се разплака обаче. Вече бе изплакала всичките си сълзи; оставила бе зад себе си всички „защо аз?“, „ами ако?“ и „трябва ми повече време“... доказателство, че бе възможно да свикнеш дори с кипяща вода, стига да останеш в нея достатъчно дълго.
Беше се примирила не само с факта, че не й бе отреден цял живот, но и че почти не бе живяла, и именно затова трябваше да се сбогува с Трез. Той бе най-близкото подобие на нещо свое, което бе имала, нещо лично, а не предначертано, нещо придобито, макар и за съвсем малко, а не възложено.