Сбогувайки се с него, тя зачиташе онази част от живота си, която бе само нейна.
Щеше да говори с него на следващия ден. Гордостта й можеше да върви по дяволите...
След известно време си даде сметка, че краката й са я отвели до гробището... в което нямаше нищо чудно, като се имаше предвид насоката на мислите й.
Избраниците бяха на практика безсмъртни, създадени за живот много отдавна като част от програмата за размножаване на Скрайб Върджин, в която най-силните мъже се обвързваха с най-интелигентните жени, за да осигурят продължението на расата. В началото жените за възпроизвеждане били държани тук в изолация, а Примешгът бе единственият мъж, използван за осеменяване. През хилядолетията обаче ролята на Избраниците се беше променила и те бяха започнали да служат на Скрайб Върджин и духовно, записвайки историята на вампирите, докато тя се разгръщаше на земята, боготворейки майката на расата и осигурявайки кръв за необвързаните членове на Братството... заради които някои се отказваха от положението си и ставаха смъртни в замяна на любов, свобода и възможността1 да родят деца, които нямаше да бъдат ограничавани от строги правшА и наложени им от други роли.
А след това се бе появил настоящият Примейл и още повече бе охлабил задълженията им.
Селена погледна през потъналия в увивни растения вход на гробището; мраморните статуи на нейните сестри се извисяваха над нея, въпреки че бяха на доста голямо разстояние, самите ге бяха потънали в пищна зеленина.
Въпреки ползата си, древната програма за възпроизвеждане бе имала и един коварен резултат, един затвор, от който дори Примейлът, колкото и да бе напредничав, не бе в състояние да освободи Селена и нейните сестри.
Дълбоко в клетките на Избраниците се спотайваше една критична слабост, дефект, който се дължеше именно на ограничения генетичен фонд, който би трябвало да направи вампирите непобедими.
Жертва, принесена в намерението за сила. Доказателство, че дори майката на расата трябваше да се съобразява с Майката природа.
Статуите на гробището я изпълваха с ужас. Изящните фигури пред нея всъщност не бяха изваяни от каменни блокове. Те бяха вкаменените тела на онези, които имаха същото заболяване, от което страдаше и тя.
Това бяха мъртвите тела на нейните сестри, изминали същия път, по който я водеха и нейните стъпки, замръзнали в пози, които те си бяха избрали, запечатани във фин минерален гипс, който, съчетан със странните атмосферни свойства на Светилището, щеше да ги запази за вечността.
Отново я побиха тръпки...
...и отново отминаха.
Този път обаче не бяха последвани от усещане за нормалност.
Сякаш гледката на сестрите й, замръзнали в последната фаза на заболяването, бяха подействали като вдъхновение на онова, което я измъчваше, ставите в долната част на тялото й се вкочаниха, а после същото се случи и с гръбнака, и с лактите, с шията и с китките й. Селена се вкамени на мястото си, съвършено неподвижна, ала в пълно съзнание; сърцето й биеше, очите й виждаха ясно, ужасеният й мозък работеше трескаво.
Извика и опита да се отърси от вцепенението; помъчи се да раздвижи крака, ръце, каквото и да било.
Успя единствено да помръдне съвсем леко наляво и то бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Тя политна и падна по лице на земята, стръкчета трева изпълниха носа, устата, очите й.
Знаейки, че я грози опасността да се задуши, тя вложи цялата си сила, за да извие глава на една страна, така че да може да диша.
И се оказа последното движение, което направи.
Гледайки под този странен ъгъл, тя сякаш виждаше всичко, заснето от прекатурена камера, сякаш някой прожектираше Светилището върху екран: стръкчетата трева бяха толкова близко, че бяха големи като дървета, и храмът така далеч, че виждаше единствено покрива му.
- Помощ... Помощ...
Борейки се със собствените си кости, тя опита да си спомни кога за последен път бе виждала някоя от сестрите си тук горе. Беше...
Преди твърде много нощи. А дори и тогава никой не идваше тук - гробището се посещаваше само за свещените възпоминателни ритуали... до които оставаха месеци.
- Помощ!
С неимоверно усилие Селена се бореше с тялото си, ала единственият резултат бе леко потръпване на ръката, драскане на пръстите й в тревата.
Това беше.
Сълзи изпълниха очите й, а сърцето задумка в гърдите й... само ако не си беше пожелала да имаше срок на годност... От дълбините на чувствата й се надигна образът на Трез - черните му очи с формата на бадеми, ниско подстриганата черна коса, тъмната му кожа.
Трябваше да се сбогува по-рано.