Ай Ем затвори очи. Не можеше да повярва, че всички бяха дошли.
Когато отново пое напред, те го прегръщаха, стискаха му ръцете, потупваха го по рамото. Направи всичко по силите си, за да им благодари, ала светът се въртеше около него. Когато стигна до Рив, поклати глава.
- Какво стана?
- Тя припадна... или както там искаш да го наречеш... преди двайсетина минути. Правят й изследвания. Той питаше за теб.
Аметистовите му очи бяха зачервени.
Ай Ем се нуждаеше от минутка, за да се съвземе, ала и така беше пропуснал толкова много. Бог знае какво се случваше вътре и имаше само един начин да разбере. Отвори вратата и потръпна. Селена отново лежеше върху кушетката за прегледи, ала да види тялото й, разкривено по този начин, го прониза в сърцето.
Трез стоеше до главата й, приковал очи в нейните. Устните му се движеха, докато й говореше тихичко на фона на пиукането на медицинските уреди и изобилието от жици, тръбички и маншети. Дрехите й бяха срязани, тялото й - покрито е тънко бяло одеяло.
Кимвайки на Елена, Джейн и Мани, Ай Ем се приближи и приклекна. Трез подскочи и се огледа наоколо, сякаш бе забравил, че не е сам в стаята.
- Ти си тук - каза той.
- Да, тук съм.
Трез отново се обърна към Селена.
- Виж кой е тук. Ай Ем.
Този обикновено силен глас сега бе изтънял и задавен, сякаш минаваше през огромен синтезатор.
- Здравей, Селена - каза Ай Ем.
Очите й се преместиха върху неговите и той си заповяда да се усмихне, надвивайки вълната от страх и тъга. Тя беше ужасена. Абсолютно ужасена.
И как иначе.
Трез отново зашепна нещо, а Ай Ем погледна към Мани, повдигнал вежда в безмълвен въпрос. Лекарят бавно поклати глава.
По дяволите.
68
ТРЕЗ ЧАКАШЕ ЧУДО.
През следващите шест-седем часа той чакаше и се молеше, и говореше, докато не изгуби гласа си. Дори обгърна любимата си със своята енергия не веднъж, а два пъти. Ала тя си оставаше все така пленена във вкамененото си тяло, жизнените й показатели бавно отслабваха... очите й започнаха да се затварят.
Само за да се отворят отново и тя да си поеме с усилие дъх през все по-бледи устни.
По-късно Трез щеше да си спомни мига, в който разбра, че няма връщане назад.
Беше, когато медицинският персонал изключи алармите, които в началото се бяха обаждали предупредително от време на време, ала после бяха зазвучали, без да спират.
- Да не е.- Гласът му изневери и той се прокашля. - Да не е време за нови снимки?
Джейн се приближи до него и каза тихичко:
- Трез, бихме искали да поговорим с теб.
Мани кимна.
- Може би в коридора.
- Няма да я оставя. - Приглади косата на любимата си назад и с облекчение видя очите й да се спират върху него. - Няма да те оставя, кралице моя.
Ай Ем се наведе и прошепна в ухото му:
- Искаш ли да говорят с мен?
Мина известно време, преди Трез да отговори. Не искаше да чуе какво имат да му кажат. Въпреки че в сърцето си вече знаеше... Знаеше, че този път нещата няма да се променят, и не искаше думите да бъдат изречени на глас.
Ала този кръговрат от уплаха, който се случваше с нея, започваше да го изцежда.
- Да, моля те - отвърна той учтиво. - Благодаря.
Те всички, включително и Елена, минаха в съседната стая.
И тогава Трез си даде сметка, че двамата със Селена бяха останали сами. Приведе се към нея и докосна устните й със своите, милвайки я по косата.
Господи, устните й бяха толкова студени.
Искаше да затвори очи, ала се боеше до смърт, че ще пропусне нещо. Вместо това остави секундите да отминават.
„Искам да бъда свободна. Онова, от което се боя най-много, е да бъда пленена в собственото си тяло.“
- Селена - каза той с глас, изтънял като кожата му. - Селена, можеш ли да се съсредоточиш върху мен? Можеш ли да ме чуеш?
Тя мигна два пъти - техният знак за „да“.
- Трябва да знам... - Трез преглътна мъчително. - Трябва да знам, ако искаш да си отидеш... Искаш ли да си отидеш?
В отговор очите й, великолепните й сини очи, се наляха със сълзи и той също се разплака. Изпълнен с бездънна болка, посегна със свободната си ръка и избърса сълзите, измокрили носа и бузите й. Своите остави да се стичат по лицето му.
- Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.
Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите.
Тя мигна веднъж. А после... още веднъж.
О, господи.
- Правилно ли те разбрах? Искаш ли това... да свърши?
Сега вече и двамата ридаеха. И не беше нужно тя да мигне отново, защото Трез знаеше със сърцето и душата си какво иска... и въпреки това отново изчака знака й. Това бе един от онези мигове, в които трябваше да е напълно сигурен.