Иначе нямаше да е в състояние да живее със себе си.
- Време ли е? - прошепна той.
Тя мигна веднъж... два пъти.
Сега вече Трез затвори очи и се олюля, сякаш върху плещите му бе легнал огромен товар и той не можеше да го понесе.
Когато отвори очи, Ай Ем и лекарите се бяха върнали в стаята. Един поглед към мрачното лице на брат му бе достатъчен, за да разбере, че в онова, което си бяха казали, едва ли имаше повод за оптимизъм.
Ай Ем се приближи, усмихвайки се на Селена, за което Трез му беше истински благодарен. След това се наведе към него и прошепна:
- Нищо не могат да направят. Противовъзпалителните не действат, а на последните рентгенови снимки се забелязват промени, каквито е нямало при предишния пристъп. Ставите - или това, което би трябвало да бъдат ставите - на снимките са яркобели, с плътността на метал. Преди не беше така. Жизнените й показатели не са добри и се влошават, въпреки че са й дали нещо, което да помогне за забавеното й дишане и пулса. Според тях... това е краят.
Трез кимна и докосна лицето на Селена.
- Готова е да си отиде - задавено промълви той. - Сама ми го каза. Има ли... нещо... можем ли...
Мани се приближи.
- Можем да й помогнем. Ако е сигурна.
- Сигурна е.
Ай Ем отново се наведе към него и прошепна нещо.
Трез си пое дълбоко дъх.
- Селена, искаш ли да видиш сестрите си? Фюри? Диретрикс? Те всички са тук. Отвън в коридора са.
В отговор Селена затвори очи. Веднъж. И остана така толкова дълго, че Трез усети как отново го пронизва паника.
Ала клепачите й отново се повдигнаха. Все още беше с него.
Сълзите й се стичаха все по-бързо и на Трез му се искаше да е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се опита да проникне в ума й, ала не можеше. Беше прекадено изцеден, прекадено емоционален, преизпълнен със скръб. Пък и така разбираше какво иска тя.
- Не искаш да те видят в това състояние. - Мигване. - Но ги обичаш и искаш да знаят, че ще ти липсват. - Две мигвания. -Искаш аз да се сбогувам с тях вместо теб.
Две мигвания.
- Добре, кралице моя.
А после настъпи странна пауза.
По-късно, когато до полуда прекарваше през ума си всичко, което се беше случило, всеки час от тази криза, всеки нюанс на стаята и хората, всяко потръпване на лицето й и всяка дума, която й беше казал, Трез винаги се спираше на този миг. То бе, предполагаше, като да се взираш в дулото на пистолет, секунда преди да те застрелят.
- Обичам те - каза той. - Обичам те завинаги.
Помилва нежно лицето й, молейки се да може да почувства допира му. Не знаеше дали го усеща - кожата й бе започнала да придобива ужасяващ сивкав оттенък.
Смени ръце, така че десницата му да стиска нейната, а с другата заопипва във въздуха, търсейки...
Ай Ем, както винаги, беше там - стисна здраво ръката му, вдъхна му сили. Нямаше да се справи с това, ако брат му не го поддържаше да не падне.
- Добре - каза Трез на онези, които го слушаха... които и да бяха те. - Готови сме.
Мани се приближи до венозната система, стиснал спринцовка, пълна с прозрачна течност.
- Първата инжекция е успокоително.
Трез се приведе напред в стола, който му бяха дали. Допря устни до ухото й и каза:
- Ще те обичам завинаги...
Повтаряше думите, докато и сам не бе сигурен колко пъти ги бе изрекъл. Просто искаше те да бъдат последното, което тя ще чуе.
- Това е последната инжекция - каза някой. Може би беше Мани, а може би - не.
Трез започна да казва думите си по-бързо. И по-бързо.
- Обичамтезавинагиобичамтезавинаги...
Няколко секунди по-късно спря.
Не беше сигурен откъде знаеше.
Ала Селена си бе отишла.
Той се облегна назад и погледна в отворените й очи. Бяха все така красиви, както винаги... но в тях вече нямаше живот. Онази мистична искрица, която й беше вдъхвала живот, бе угаснала.
И душата й, останала без дом, си бе отишла заедно с нея.
Тишината и неподвижността на смъртта бяха една огромна бездна, черна дупка, която засмукваше всички и всичко край себе си и толкова силно бе притеглянето й, че животите на другите също спряха, препънати за миг от тази огромна, заразна сила.
Трез отпусна лице върху кушетката за прегледи и пусна двете ръце, които го бяха крепили, нейната и тази на брат си. След това прегърна своята обич и зарида над нея с такава скръб, че из цялата стая се разхвърча стъкло, вратите на стоманените шкафове се пръснаха и паднаха от рамките си, дори мониторът на компютъра и медицинската лампа над тях станаха на парчета.
Беше се готвил за този ужасен миг, откакто я бе открил пред гробището в Светилището, подсъзнателно бе събирал сили, изпробвайки скръбта така, както някой би изпробвал колко горещ е един котлон или колко отблъскваща една миризма.