Като че ли беше мернал цифрата седем, когато бе погледнал колко е часът.
Аха. Седем и нещо сутринта.
Стисна месинговата брава и му се стори, че отново се намира в клиниката, преди най-сетне да излезе от стаята за прегледи след всичкото онова време с тялото на Селена - това бе поредният портал, през който трябваше да излезе с родилно усилие.
Натисна бравата и бутна...
Ай Ем се беше проснал върху голия под в коридора и спеше дълбоко; беше отпуснал глава върху сгънатата си ръка, прегърнал наполовина празна затворена бутилка с бърбън, веждите му бяха сключени, сякаш дори насън се разправяше с отвратителни неща.
Трез си пое дълбоко дъх.
Хубаво бе да знае, че брат му е до него.
Нямаше обаче да го събуди.
Стъпвайки внимателно, така че да не го обезпокои, той почувства, че иска да направи това свое първо излизане в света сам. В подножието на стъпалата отново трябваше да събере сили, за да отвори вратата... и се зачуди колко ли време щеше да мине, докато се отучи от този навик... а после натисна бравата.
- ...вие, шайка копелета с фобия към светлината.
Тръсна глава и се намръщи.
Ласитър, падналият ангел, стоеше на прага на кабинета на Рот с ръце на хълбоците, прибрал русо-черната си коса в плитка.
- Няма да е зле да проявите малко уважение, иначе няма да ви кажа нищо за това, което научих през краткото си пътуване до шибаната Територия.
От вътрешността на кабинета долетя мърморене.
- Не - заяви Ласитър. - Искам да кажеш, че съжаляваш, Вишъс.
Беше толкова странно. Като обектива на камера, дошъл внезапно на фокус, Трез се озова обратно в действителността, сетивата му се изостриха, част от предишното му „аз“ се завърна.
- Чакам. - Последва пауза. - Е, горе-долу става. И искам дистанционното през следващата седмица... денем и нощем.
Възмутен ропот, а после някой замери ангела с подложка за чаша, която се приземи на килима пред стаята.
- Е, ако отново ще ставате гадни...
Тласкан от някакъв инстинкт, Трез се дематериализира... в същия момент, в който Ласитър престана да се прави на задник и хвърли проницателен поглед натам, където сянката стоеше допреди миг.
Бяха усетили присъствието му. Ала той нямаше да допусне това да се повтори. Носейки се по коридора, приел формата си на сянка, той влетя в кабинета тъкмо преди Ласитър да прекрачи прага и да затвори вратата.
- Имаме ли карта? - обърна се ангелът към братята.
Внимавайки да не се пречка на никого, за да не би случайно да го усетят, Трез се озова в ъгъла, който бе най-далеч от кучето на Рот. За щастие, Джордж беше потънал в сън до трона на господаря си.
Братята се скупчиха около бюрото на Рот, докато Бъч разгръщаше голяма синьо-зелена карта.
- Ето тук - посочи ангелът с показалец. - Намерих го точно тук. Цялото място е обградено от висока стена. Тук и тук има жилища. Палатът е ей тук. Охраната е сериозна, а от онова, което видях, е ясно, че мобилизират войските си.
„Мобилизират войските си?“, помисли си Трез.
- Трябва да ги изпреварим - измърмори Рот. - Първият удар е жизненоважен. Не искаме да дойдат в Колдуел.
Какво ставаше, по дяволите?
- ...не могат да открият тази къща. Никой не може да открие тази къща - каза Ви. - Но да, аз ще остана. Не ми харесва, но някой трябва да е тук, за всеки случай.
Ласитър го погледна през бюрото и заяви, доказвайки, че когато се наложи, може да бъде сериозен:
- Можеш да разчиташ на мен. Аз също ще съм тук.
За частица от секундата двамата мъже останаха така, вперили поглед един в друг.
- Добре - каза Ви. - Това е добре.
- Къде е Ай Ем? - попита Рот.
- Когато го видях за последно - отвърна Рейдж, - отиваше на горния етаж, за да нагледа Трез и да поспи.
- Трябва да се погрижим да задържи Трез под този покрив. Не искам да го отвлекат по средата на всичко това. Нямам нищо против да се бия. - Мамка му, очаквам го с нетърпение, но не ми се ще да се докопат до горкото копеле. Това е усложнение, за което не искам да се тревожа.
Какво, по дяволите?
* * *
Трез остана в кабинета заедно с братята, докато не научи всичко, което трябваше да знае, а после се наложи да се изнесе, преди Ривендж да се върне, след като бе подготвил симпатите в колонията им на север. Старият му приятел щеше да усети присъствието му в стаята.
Когато дойде време да си тръгне, не пое никакъв риск. Излезе изпод вратата във формата си на сянка, спусна се по голямото стълбище, прекоси мозаечния под и се промуши през миниатюрните пролуки в касите на вратите на вестибюла и входа.