Ай Ем улови ръцете й в своите.
- Погледни ме. Хайде, погледни ме... майкен.
При звука на името, с което му се бе представила в началото, тя повдигна клепачи и го погледна. Очите й бяха премрежени от сълзи и той избърса бузите й е опакото на ръката си.
- Ти спаси брат ми.
- Не, не съм. Закъснях.
- Той оцеля.
- Това едва не го уби. Целият този кошмар... едва не го уби.
- Ти не беше причината за него. А решението, за което се молех.
- Аз те излъгах.
- А аз ти прощавам.
- Как? - задавено попита тя.
Ай Ем се наведе и докосна устните й със своите.
- Никак не е трудно. Ти рискува живота си, за да намериш истината. Ти си тази, която разкри лъжите и промени всичко. Ти си спасението, за което се молех цял живот, Ваше Височество.
Тя поклати глава.
- Не ме наричай така. Моля те. Избрах майкен, защото не вярвам, че съм по-добра от когото и да било. С туптящи сърца и открити умове, ние всички сме еднакви.
- Виждаш ли - прошепна Ай Ем. - Ставаш все по-красива.
Катра дълго се взира в него. А после вдигна трепереща ръка и го докосна по лицето. В отговор той допря устни до връхчетата на пръстите й.
- Това е истинско - каза. - Можеш да му имаш доверие. Няма да се събудиш и да откриеш, че всичко е свършило. Ти и аз? Това е нашето начало.
- Обичам те - задавено отвърна тя. - Не искам никого другиго, освен теб.
Ай Ем се усмихна и се намести между краката й, притискайки се в нея.
- Аз изпитвам съвсем същото, моя майкен. Обичам те, обичам те... обичам те...
Докато той я целуваше, й беше трудно да повярва, че това наистина се случва. Че наистина се беше върнал при нея. Че веднъж разделени, сега те бяха слени в едно.
Отдръпна се лекичко и попита:
- Сигурен ли си, че е истина?
Ай Ем сви рамене и й се усмихна.
- Разбира се. Ние сме предопределени от звездите.
След това отново я целуна по устните. А тя отвърна на целувката му.
87
МЕТЕОРНИЯТ ДЪЖД СЕ СЛУЧИ ТОЧНО В ПОЛУНОЩ.
Трез напусна топлината на имението, прекоси двора и остави част от спускащата се алея зад гърба си, след което излезе извън обхвата на външното охранително осветление и вдигна поглед към небето.
Върху кадифената чернота, осеяна от безброй ярки бели звезди, бяха разпилени проблясващи светлинки, като златен прашец, полетял от отворена шепа.
Трез се усмихна печално.
- Благодаря ти, кралице моя. Имах нужда от това.
Докато гледаше представлението, се чувстваше едновременно невероятно сам и част от всичко, което го заобикаляше, особено когато помислеше за необятността над него.
Ако някой искаше да почувства безкрая на времето и съществуванието, достатъчно бе да вдигне очи към нощното небе и да усети как скъпите му покойници го гледат от там. Това бе великият дуализъм на единение и раздяла.
Беше точно както Селена му бе казала на прага на Небитието.
Искаше я до себе си толкова отчаяно, че отново се бе събудил с мокро лице и подгизнала възглавница. Ала въпреки това беше тук, изправен, готов да се опита да намери начин да продължи да диша, докато онази, заради която дробовете му работеха, бе от другата страна.
- Сега ще си вървя. Ела с мен...
Трез подскочи и се обърна рязко.
Макар да знаеше, че зад него няма никого, би могъл да се закълне, че бе усетил как върху рамото му ляга нежна ръка. Молеше се да е призракът на неговата шелан. Ако не беше тя, вероятно губеше разсъдъка си.
Което нямаше да отнеме много дълго.
Затвори очи и изчака за миг, докато успее да се съсредоточи... а после се понесе, разпръсвайки молекулите си в студената, ясна есенна нощ.
Прие физическите си очертания пред „Сал“.
Вероятно би могъл да мине през задната врата, ала не. Това беше голяма нощ, нещо като повторно представяне. Щеше да влезе през главния вход.
Приближи се до охранителния панел, въведе кода и си отвори, пристъпвайки в декора, изваден сякаш от петдесетте години на миналия век - червено-черните тапети се запечатаха върху ретините му, усещането, че бе идвал тук хиляда пъти - едновременно вярно и лъжовно.
Изкачи двете стъпала, подмина мястото на хостесата, прекоси трапезарията и се озова в бара в дъното. Летящата врата на кухнята беше отдясно и докато отиваше към нея, той свали коженото си яке и го остави върху бара.
Мястото беше празно, както винаги в понеделник.
Неговите клубове също бяха затворени.
Утре вечер обаче щеше да отиде там. Защото... е, точно това щеше да направи. Освен ако братята не се нуждаеха от него.
Исусе, а преди той си беше мислил, че е длъжник на Ривендж! То бе нищо, в сравнение с онова, което изпитваше към Братството на черния кинжал и техния крал. Би направил абсолютно всичко за тези мъже.