Имението, в което живееха, бе едно от най-великолепните в Колдуел, с още. четиресет стаи, обзаведени също толкова великолепно: прекрасна коприна се спускаше пред прозорците с витражни стъкла. Пищни персийски килими застилаха полирани подове. Маслени портрети на предшествениците им висяха над бюфети и полици над камини. Всяко ястие, приготвено и поднесено от многобройната прислуга, се сервираше в изящен порцелан.
Парадайз от дълги години живееше тук заедно с баща си, а различни дами от глимерата я обучаваха във всичко онова, което увеличаваше Шансовете на една аристократка да се омъжи: Как да се облича. Как да забавлява. Как да се държи. Как да бъде домакинята на голямо имение.
И каква беше крайната цел? Тържеството по представянето й в обществото, което беше отложено, също като тренировъчната програма на Братството, заради нападенията преди две години.
Разбира се, плановете за нея най-вероятно отново щяха да бъдат задвижени. Оцелелите членове на аристокрацията най-сетне се бяха завърнали в Колдуел от своите скривалища и тъй като тя беше пълнолетна (бяха минали поне четири години от преобразяването й), беше време да си намери мъж.
Господи, побиваха я тръпки само като си помислеше за това...
- Ехо? - повика я Пейтън. - Там ли си?
- Да, извинявай. - Парадайз отдалечи слушалката от ухото си, когато от другата страна се разнесе силно шумолене. - Какво правиш?
- Отварям си пакет чипс. - Хрус. Мляс. - О, мамка му, страхотен е...
- Е, какво искаше да кажеш?
- Все още ми остават петнайсетина грама. Ще ги довърша заедно с чипса. След това вероятно ще си легна...
- Не, за тренировъчната програма.
- Баща ми вече ми съобщи, че отивам. Все едно. Бездруго през последните три години не правя нищо особено. Щях да се запиша, когато за първи път отвориха мястото, но... е, спомняш си какво се случи.
- Аха, и ще е най-добре да престанеш да пушиш. На тях никак няма да им хареса.
- Онова, което не знаят, не може да ги вбеси. Освен това имам права, осигурени ми от Първата поправка.
Парадайз направи физиономия.
- Първо, ти не си човек, така че тяхната Конституция не важи за теб. И второ, в нея става дума за свободата на словото, не за свободата да пушиш.
- Все тая.
Пейтън отново си дръпна, а Парадайз си представи красивото му лице, широките рамене, невероятно сините очи. Двамата се познаваха, откакто се помнеха - семействата им поколения наред се женеха помежду си, както правеха всички членове на аристокрацията. Най-зле пазената тайна в глимерата бе, че от известно време родителите му и нейният баща обсъждаха да ги обвържат...
Ниският звук на чукчето върху входната врата я накара да обърне глава.
- Кой е? - попита тя, изправи се на крака и подаде глава през вратата, за да надникне във фоайето.
Икономът им, Федрика, ситнеше напред, а баща й, който никога не отваряше вратата лично, също се показа от частния си кабинет.
- Господарю? - каза икономът. - Очаквате ли някого?
Абалон облече сакото си.
- Един далечен роднина. Извинявам се, трябваше да те предупредя.
- Аз ще се оттегля - каза Парадайз. - Хубави сънища.
Думите й бяха последвани от кратка пауза.
- Аха, и на теб също, Пари. И знаеш, че можеш да ми кажеш, ако отново сънуваш онези кошмари, нали?
- Да, татко. Лек ден.
- Лек ден и на теб.
Докато затваряше телефона, Парадайз се радваше, че приятелят й все още бе жив. След нападенията, в които бяха загинали толкова много от класата им, двамата използваха телефона, за да убият понякога безкрайните часове на деня. Връзката им беше незаменима в първите дни след нападенията, когато тя и баща й бяха отишли в планината Катскил и тя месеци наред се бе скитала безцелно из онова подобно на плевня викторианско имение.
Пейтън беше добър приятел. Ала да се обвърже с него? Парадайз не бе сигурна какво мисли за това.
Тя заобиколи писалището и изтича към фоайето, но баща й поклати глава.
- Скрий се, Парадайз. Моля те.
Веждите й подскочиха. Това означаваше да се скрие в тайните тунели на къщата.
- Какво става?
- Моля те, върви.
- Нали кйза, че е роднина?
- Парадайз.
Парадайз,изтича обратно в библиотеката, но остана до прага и се заслуша.
Тихото скърцане, с което се отвори масивната входна врата, й се стори оглушително.
- Ти - каза баща й със странен глас. - Федрика, ще ни извиниш ли, ако обичаш?
- Но разбира се, господарю.
Икономът се отдалечи, прекосявайки за миг частта от фоайето, която Парадайз виждаше. След броени секунди вратата, отвеждаща в задната част на къщата, се затвори.