Нямаше представа какво правят доктор Джейн и Елена, които обикаляха изпънатото тяло на Селена, стиснали най-различни медицински уреди...
Вратата към коридора се отвори рязко. Мани Манело, човешкият лекар и колега на Джейн, носеше цивилно облекло и изглеждаше така, сякаш страшно беше бързал да дойде.
Грешният пол. Като се имаше предвид, че Селена е гола.
Горната устна на Трез се повдигна, оголвайки внезапно издължили се вампирски зъби; в гърлото му се надигна ръмжене.
- Трафикът беше отвратителен! - каза Мани. - Много съжалявам...
- Излез! - изкрещя доктор Джейн, вдигайки поглед от очите на Селена, които тъкмо преглеждаше с джобно фенерче. - Освен ако не искаш да те ухапят.
Мани го погледна, вдигнал високо вежди, а Трез почувства как силите му се завръщат. И не само той го забеляза. Ай Ем обви яките си ръце около гърдите му.
- Ей сега ще дойда да обсъдим случая - обеща доктор Джейн на своя колега.
- Ясно. - Мани махна на Трез. - Съжалявам, мой човек.
Трябваше да му се признае, че бързо се ориентира, помисли си Трез, докато Мани излизаше навън.
- Има ограничена подвижност в ръцете, от върховете на пръстите до раменете - съобщи Елена и като отиде в долния край на кушетката, улови крака на Селена. - Бедрената става. Коляно. Глезен. Същото.
- Жизнените.,показатели са стабилни - каза доктор Джейн. -Искам да й направим нови снимки веднага щом се уверя, че ще остане с нас. - След това погледна към Трез. - Ти я върна. Ти й спаси живота.*
Сякаш чула думите й, Селена го погледна. Трез отвори уста, за да отговори, но не успя. Все едно някой го беше изключил от света, всичко избледня и се отдръпна и той изгуби съзнание.
Единственото, което чуваше дори след като припадна?
Ритмичното пиукане на машината, отмерваща ударите на сърцето на Селена.
12
Девическо училище „ Браунсуик”, Колдуел
ДЕНЗЪЛ БЕШЕ ПРАВ В „АМЕРИКАНСКИ ГАНГСТЕР“. НАЙ-ДОБРИТЕ пласьори на дрога бяха добри бизнесмени. А за това не беше необходима никаква диплома от Харвард.
Господин К., главният лесър в Обществото на лесърите, не беше някакъв шибан костюмар, на чиято стена висеше тъпа хартийка, поставена в рамка. Той беше роден и отраснал на улицата и страшно го биваше да пласира стока.
Докато слънцето залязваше зад строшените стъкла на кабинета му, той подреждаше парите си, купчинките изпомачкани двайсетачки - пристегнати с ластичета, които беше откраднал от фотокопирните пунктове в офиса на „Федекс“. Не изглеждаха кой знае колко много, но това бе нещо, което филмите обикновено оплескваха.
Господин К. се наведе и награби поредната шепа смачкани, мръсни банкноти от торбата на пода. Хората му имаха нареждане всяка сутрин да си изпразват джобовете тук, в директорския кабинет, и дори да му отнемеше цял ден, той винаги ги броеше сам, без ничия помощ.
В момента, след близо една година в бизнеса, разполагаше с около стотина дилъри - броят им се променяше в зависимост от това, какъв беше коефициентът на убийствена дейност на Братството. Идеята му да събере Обществото на едно място в това изоставено девическо училище се бе оказала много добра. Така можеше да ръководи убийците като военен отряд - живееха заедно, имаха график, а той лично следеше всяко поемане на дъх и всяка продажба.
Трябваше да съградят наново толкова много.
Малко след като Омега бе дошъл при него и го бе направил Главен лесър, той си бе дал сметка, че повишението не означава нищо. Обществото не разполагаше е никакви пари. Нямаше покрив над главата. Никаква организация или план. Сега всичко това се беше променило - едно необикновено, несигурно съюзничество беше разрешило първия проблем, което на свой ред щеше да се погрижи за втория и третия. Четвъртият зависеше от него.
В момента всичко, което трябваше да прави, бе да продължи да трупа средства. Да държи хората си под контрол. Да следи парите, които влизаха и излизаха. Да започне да събира различни военни играчки. А когато най-сетне бе достатъчно въоръжен?
Щеше да избие Братството на черния кинжал и да остане в историята като онзи, който най-после си беше свършил шибаната работа.
Господин К. довърши броенето, докато последните лъчи светлина се отреждаха от нощното небе. След това се изправи, препаса си два четиресеткалиброви пистолета и натъпка пачките в един сак. Възлизаха на четиристотин хиляди долара.
Не беше зле за четиресет и осем часа работа.
Излезе, без да си прави труда да заключва - в мястото можеше да се проникне отвсякъде. Прозорците бяха като решето, вратите висяха на пантите си, а запустелият двор на гниещото училище пансион беше обграден от желязна ограда, в която имаше повече счупени, отколкото здрави участъци.