Толкова далеч от истината.
Едрото тяло на Кор сякаш изпълни цялата кола, когато се настани на седалката, прекалено голяма за нея, дори сега, когато беше бременна. Лейла си пое дъх, за да се успокои, ненавиждайки това, че харесва начина, по който той миришеше... ала наистина беше така. Всъщност той винаги се стараеше да бъде чист, когато се срещат, а кожата му миришеше на одеколон, който Лейла отчаяно искаше да намира противен.
Много по-лесно й беше да преглътне всичко това, ако се съсредоточеше върху факта, че е принудена да търпи този контакт, това съприкосновение, тази близост. Защото да бъде тук с него по собствено желание...
Господи, какво й ставаше днес!
- Карай - каза той. - Моля те.
- Какво? - Сърцето й задумка в гърдите. - Защо...
- Тук вече не е безопасно. Трябва да се срещаме на друго място.
- Защо? - Припомнила си изведнъж колко малко го познава и му вярва, тя съвсем ясно почувства колко откъснати бяха в този момент. - Какво се е променило?
Той я погледна.
- Моля те. В името на твоята безопасност. Аз никога няма да те нараня... трябва да го знаеш... и затова ти повтарям, че тук вече не е безопасно за нас.
Лейла задържа погледа му в продължение на един дълъг миг.
- Къде ще отидем?
- Погрижих се да осигуря друго място. Карай на запад. Моля те.
Когато тя не помръдна, той сложи ръка върху нейната и я стисна.
- Тук не е безопасно.
Отдръпна ръка, без да откъсва очи от нейните. Миг по-късно Лейла се видя сякаш от много далеч как посяга и натиска копчето на стартера.
- Добре.
Когато мина на скорост, в колата се разнесе тихо пиукане.
- Предпазният колан - обясни. - Трябва да си го сложиш.
Той се подчини, без да каже нищо, опъвайки колана до краен предел, за да обхване масивните му гърди, след което го закопча.
- Колко далеч? - попита Лейла, пронизана от нов пристъп на страх, от който сърцето й отново заби учестено.
- Десет мили. - Кор свали прозореца си съвсем малко и пое голяма глътка въздух, сякаш се опитваше да долови някаква миризма във въздуха. - Там ще сме на сигурно място.
- Отвличаш ли ме?
Той се сепна.
- Не. Както винаги, ти си свободна да идваш и да си отиваш.
- Добре.
Надяваше се, че казва истината. Молеше се да е така. Което говореше страшно много за смъртоносната игра, която беше подхванала.
Това трябва да спре, помисли си тя. Водеше се война с лесърите. Той беше изменил на нейния крал.
Бременността й напредваше.
Проблемът бе, че не знаеше как да разплете въжетата, които ги свързваха.
* * *
Рейдж беше последният от братята, материализирал се на моравата пред имение, което сякаш бе слязло от страниците на някое особено лъскаво списание. Докато оглеждаше внушителната постройка, в главата му отекна гласът на разказвача от стария сериал за „Ватман“: „Междувременно, обратно във великолепното имение „Уейн“.
Къщата в стил „Тюдор“ се издигаше в задната част на грижливо поддържани морави, сякаш бе прекалено добра, за да общува с когото и да било, освен с Белия дом; осветлението вътре беше запалено.ц я обгръщаше в мек жълт разкош, сякаш лампите до една имаха златни абажури. Един иконом тъкмо минаваше забързано пред редицата прозорци, облечен с официална униформа, достойна за самия Фриц.
Вероятно водеха при един и същи шивач.
- Готови ли сме за Негово кралско Височество? - сухо попита Ви.
Петимата изръмжаха утвърдително и Вишъс се изпари. Планът бе да се присъедини към Бъч в чисто новичкия му рейндж роувър, паркиран на около четири мили на изток. Кралят седеше на мястото до шофьора и негодуваше заради всички тези мерки за сигурност. Бъч и Ви щяха да го докарат дотук с колата... след като бяха подготвили цял куп начини да го разкарат от там, ако положението вземеше кофти обрат.
На Рейдж изобщо не му харесваше, че го водят да се срещне с Троу, но Рот отказваше да изпрати свой представител, така че какво друго им оставаше? Да го завържат за някой шибан стол, та да не може да дойде сам?
- За ваше сведение не мога да ви гарантирам, че няма да накълцам онова копеле на парченца. - Рейдж извади един от черните си кинжали.
- Аз ще го държа да не мърда - подхвърли някой в отговор.
От север долетя студен вятър, разпилявайки сухи листа върху тежките му ботуши, и Рейдж хвърли поглед през рамо. Нищо не се движеше отляво. В храстите нямаше никого. Във въздуха не се усещаха никакви лоши миризми.
Ала той беше на нокти.
Е, много ясно. Каквото и да е свързано с шайката копелета, определено не бе, като да прекара нощта, изтегнат на дивана вкъщи, преструвайки се, че не гледа „Скандал“. Или „Истински съпруги от Ню Джърси“, ако Ласитър беше добарал шибаното дистанционно.