- Господарю и владетелю мой, Рот, син на Рот, кръвен баща па Рот, представям ти Троу, Жалко лайно.
С тези думи той блъсна копелето към персийския килим и я виж ти. То се препъна и се озова там, където му беше мястото. В краката на единствения истински крал.
15
- НЕ, АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА НЕЯ, БЛАГОДАРЯ. - ТРЕЗ СЕ усмихна на Елена, защото не искаше да я засегне, докато я отпращаше.
Истината обаче бе, че беше повече от готов именно той да изведе Селена от стаята за прегледи. Далеч от тренировъчния център. Да я заведе... някъде, където и да било другаде.
Само че това нямаше да стане. Та само преди два часа сърцето й беше спряло, бяха я разтърсили с два милиарда джаула електричество, а после по някакъв начин бе успяла да се върне от онзи свят благодарение на това, че той се беше направил на живо, дишащо одеяло за душата.
Просто най-обикновен ден.
Или пък беше нощ?
Кой ли знаеше?
- Готова ли си? - попита той Селена.
Това, че тя го погледна в очите и кимна, беше като излязло ог някакъв сън. Никога не бе предполагал, че двамата отново ще бъдат заедно... нито пък че тялото й ще се извие точно както трябва, когато той пъхна ръце под коленете и около раменете й.
- Аз... ще бъда нежен. - Гласът му се прекърши и на Трез му се прииска да си срита задника. - Бавно и полека.
Тя отново кимна и изохка, когато той я вдигна от масата за прегледи и я измъкна изпод медицинската лампа, свалена ниско над тялото й.
- Накъде? - допита отново, макар че вече два пъти му бяха казали.
Елена, която държеше торбичката на венозната система, ги поведе към вратата.
- Оттук.
Стаята за възстановяване от другата страна изобщо не беше това, което той би искал за своята жена. Имаше болнично легло с метални пречки от двете страни, тънки одеяла и прости бели чаршафи. Имаше стойка за венозната система и цял куп медицинско оборудване. Възглавниците изглеждаха корави.
Разбира се, можеше да я положи върху ръчно изработено пухено легло и то пак не би било достатъчно добро.
Селена потрепери, докато той я слагаше внимателно да легне. А после, когато посегна да издърпа завивките изпод нея, тя затвори очи и поклати глава.
- Една минутка? - простена, сякаш всичко я болеше.
- Аха. Разбира се. Със сигурност.
И ето че нямаше какво повече да прави. Огледа се наоколо, видя един стол и си каза, че ако си настани задника в него, поне няма да й виси на главата.
Мамка му, Селена е толкова неподвижна, помисли си, след като седна, а Елена ги остави на спокойствие (ако такова изобщо беше възможно). Но поне ставите й бяха заели що-годе нормално положение и дишаше без чужда помощ. И беше в съзнание.
Все още обаче беше много бледа. Почти колкото чаршафите. И въпреки че косата й беше пригладена, в дългите тъмни кичури все още имаше възелчета.
- Аз... съжалявам...
- Какво? - Той се приведе напред. - Какво каза?
- Съжалявам...
- За какво? Исусе, та да не би да си го искала!
Тя се разплака и Трез заряза стола. Отиде до леглото и коленичи до нея. Свали металната пречка и улови ръката й.
- Селена, не плачи. - Върху нощното шкафче имаше носни кърпички и той пусна ръката й, за да извади една и да избърше бузите й. - О, не, недей да съжаляваш. Не можеш да се извиняваш за нещо такова.
Тя си пое накъсано въздух.
- Не исках да знаеш. Не исках... да се тревожиш.
- Ще ми се да ми беше казала.
- Нищо не може да се направи.
Някой сякаш заби нож между ребрата му.
- Не можем да сме сигурни. Мани ще говори е колегите си сред човеците. Може би...
- Обичам те.
Думите й бяха като шамар, изплющял върху лицето му. Трез се закашля, ахна, запелтечи и изхриптя едновременно. Страхотен отговор. Страшно мъжествено...
Какъв му беше проблемът, по дяволите? Жената, в която беше влюбен, онази, която искаше повече от всичко на света, му излизаше с двете думички... а той се превръщаше в една гигантска телесна функция.
Страшно романтично.
Но поне не се изпусна в дънките си.
- Аз... - заекна той.
Преди да успее да каже още нещо, Селена улови ръката му и поклати глава върху възглавницата.
- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор. Просто исках да знаеш. Важно бе... да знаеш. Няма време...
- Не го казвай. - Гласът му стана твърд. - Не искам никога вече да го казваш. Има време. Винаги има време.
- Не.
Господи, бледосините очи, открили неговите, сякаш бяха древни. Дори и със съвършено гладкото лице, чиято красота струеше даже в това състояние, изтощеният й поглед я караше да изглежда неимоверно стара.
Толкова беше несправедливо. Тя - в това легло, той - коленичил до нея, здрав и силен... и неспособен да сподели здравето, което имаше в изобилие. Е, да, когато сърцето й беше спряло, бе успял да я върне към живота, но не искаше просто да я издърпа от ръба. Искаше да я излекува.