Агонията беше незабавна и смазваща, толкова ужасна, че й се догади.
Тя простена, без да помръдва.
- Добре, добре... нищо ти няма.
Сега вече наистина трябваше да се махне от тук.
Изправи се с усилие на крака и отиде до колата, придържайки ръката си до тялото. Когато дойде време да отвори вратата, се подпря на задния прозорец, за да освободи другата си ръка. Докато се настани зад волана, беше останала без дъх.
Едва не припадна, докато палеше двигателя и обръщаше, но най-сетне успя да излезе от алеята и да стигне до главния път.
Очите й се наляха със сълзи на безсилно раздразнение и тя усети, че завижда на Кор, задето можеше да удари нещо. Ако бе в състояние, тя би сторила същото. Ала вече си беше счупила ръката.
Определено нямаше нужда да си строши и кокалчетата.
20
АЙ ЕМ ПОСЛЕДВА ИНСТРУКЦИИТЕ НА С’ЕКС СЪВСЕМ ТОЧНО И изчака час и половина, преди да се дематериализира от апартамента до покрайнините на Територията на с’хийб. След като прие физическите си очертания в гората, прекоси тристатината метра до реката, която правеше завой покрай гранитно скално образувание във формата на главата на онзи човешки президент, Линкълн.
Откри облеклото там, където палачът беше обещал, че ще бъде - пъхнато под брадичката на импровизираното лице. След като смени дрехите си с традиционната одежда фарши на необвързан слуга от нисшите класи, с изненада установи колко уязвим се чувства под широката сива одежда.
Естествено, задържа камата и пистолета си - беше принуден да разчита на С’Екс, но това не означаваше, че му имаше доверие.
Територията се намираше на север от Колдуел, в земите между върховете на Адирондак и равната местност около Платсбърг. Имотът, който се простираше върху две хиляди квадратни акра, приел фасадата на артистична колония, беше обграден от солидна бетонна стена, висока и дебела като дъб по цялото си протежение. Малцината човеци, живеещи наоколо, отдавна бяха свикнали с присъствието на „художниците“ и като че ли им доставяше удоволствие да защитават неприкосновеността на имота и „изкуството“, което се твореше край тях.
Което вършеше отлична работа на с’хийб.
Иронията, естествено, бе, че едва двайсет мили на север, от другата страна на планината, се бяха разположили симпатите.
Което беше логично. Нито едните, нито другите изгаряха от желание да си общуват; и едните, и другите не уважаваха нито хората, нито останалите вампири, така че колкото по-изолирани бяха - толкова по-добре. Естествено, между двете раси никога не бяха съществували дипломатически връзки и мисии. Те бяха толкова разделени, колкото и двама непознати, седнали един до друг в автобуса, искащи единствено да бъдат оставени на мира.
Ай Ем не можеше да повярва, че се канеше да се върне там.
Остави дрехите си на мястото, където беше намерил онези, с които беше облечен сега, и се отдалечи. Кожените сандали приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки и той съвсем ясно усещаше под краката си съчки, камъчета, дори неравностите на земята. За сметка на това бяха безшумни - ако не се броеше някое и друго припукване от време на време, той беше тих като лунната светлина, сипеща се от небесата.
Много скоро стигна до високия зид, нашарен с петна от пръст, увивни растения и паднали клони, стърчащи под странни ъгли тук-таме.
Порутеният му вид обаче не можеше да го заблуди. Той се дематериализира над него, мислейки си, че бе забравил колко е дебел.
След като прие физическата си форма, му трябваше миг, за да се ориентира. Толкова отдавна не бе стъпвал в земята на расата си, но нямаше защо да се тревожи, че нещо се е променило - за разлика от фасадата за пред света навън, отвътре стената, опасваща земите на сенките, беше съвършено поддържана; избелелият от слънцето бетон се миеше редовно, а в основата му не растеше нито една тревичка.
И никаква непокорна гора. Дърветата, които растяха тук, бяха подредени като фигури върху шахматна дъска, всяко си имаше свое място и дори короните им бяха подкастрени така, че да не излизат от него. Тревата също се поддържаше чиста като килим. Въпреки че беше есен и листата падаха, нищо не разваляше ширналия се простор.
Ай Ем неведнъж си беше мислил, че Територията е като снежен глобус - изкуствено създадена версия на действителността, уловена в плен.
Все още си мислеше същото.
Ускори крачка и притича през кафявата трева. Не след дълго изникнаха първите жилища, дървени бараки, боядисани в черно, със светли ламаринени покриви. Също като дърветата, и те бяха подредени в стройни редици; вътре не грееше никаква светлина, не се носеше миризмата на готвено, не се чуваха гласове. Слугите в палата, които живееха тук, ги използваха единствено за спане и секс. Всичко друго правеха в крилото за прислугата в двореца - там се хранеха, обличаха и къпеха.