След известно разстояние се появиха стените на палата, още по-високи от първия зид. Облицовани с лъскав бял мрамор, те бяха грижливо поддържани от двете страни - всеки ден прислужници, покачени на десетметрови стълби, ги търкаха на ръка. При условие че нещата все още се правеха както преди. Което беше почти сигурно, тъй като тук нищо не се променяше.
Ай Ем тръгна покрай стената, докато не стигна до врата, покрита със символи.
Успял беше от първия опит.
Погледна си часовника и зачака. Това беше задната част на палата, далеч от мястото, където живееха аристократите и средната класа... разбира се, заради периода на траур от всички граждани се очакваше да са вътре, коленичили, изпращащи съболезнованията си за загубата на кралицата към нощното небе.
Така че вероятно би могъл да се приближи дори откъм предната страна.
Планът бе палачът да му отвори и да го преведе тайно през лабиринта от коридори до библиотеката. Тъй като Ай Ем беше облечен в дрехите на прислужник, никой нямаше да задава въпроси. Като екзекутор на кралицата, С’Екс открай време имаше пълна власт над мястото и служителите...
Ударът дойде отзад. Стовари се толкова силно върху черепа му, че начаса всичко наоколо потъна в мрак.
Дори не си даде сметка как се просва по очи на земята. Нямаше време да изругае, задето бе допуснал грешката да се довери на палача, нито да посегне към оръжията си.
Твърде късно.
* * *
В имението на Братството Селена излезе от подземния тунел и спря, за да се ориентира в голямото фоайе. Сякаш беше минал цял век, откакто бе идвала за последен път.
Как се бе стигнало до тук, помисли си, докато заобикаляше подножието на пищното стълбище.
От една страна, изобщо не бе очаквала да е жива, още по-малко пък - да е в състояние да се движи... макар и с усилие. От друга, беше стигнала от нетърпение да каже на Трез какво изпитва към него... до това да го сдъвче, както биха се изразили братята.
- ...Първото хранене сега. А след приготовленията...
При гласа на Фриц Селена пое по стъпалата. Краката й все още бяха слаби, мускулите се мъчеха да задействат стави, които си оставаха сковани и болезнени. За да запази равновесие, беше принудена да се улови за позлатените перила с една ръка, а когато наближи върха - и с двете. Одеждите й, които очевидно бяха изчистени по някое време, сякаш тежаха петдесет килограма.
Обзе я огромно облекчение, когато стигна до втория етаж, без да я забележат. Не че не харесваше Фриц и останалите прислужници, както и братята, просто се чувстваше изложена на показ. Да пази болестта си в тайна, бе едно от нещата, които й бяха помагали да се справя с нея. Така, когато не беше сама, можеше да се преструва, че е досущ като останалите, че я очаква дълъг живот, изпълнен е неща като работа, сън и храна.
А сега всички щяха да знаят.
В имението нямаше никакви тайни и това беше хубаво. Хората бяха прекрасни и се подкрепяха един друг. Просто... беше й отнело дълги години да приеме болестта си.
Останалите бързо щяха да научат истината, а тя не искаше да я съжаляват.
Отправи се към коридора със статуите и спря пред една ненатрапчива врата вляво. Отвори я с разтреперана ръка и се изправи срещу ново стълбище. Трябваше й миг, за да събере силите си.
В крайна сметка ги изкачи по-бавно, отколкото голямото стълбище, но пък вече нямаше нужда да бърза, за да се скрие. Единствените, които живееха тук, бяха Първото семейство (чиито покои бяха тройно заключени и отделени, и само Фриц имаше достъп до тях) и Ай Ем и Трез.
Спалнята на Ай Ем се оказа широко отворена. В далечния й ъгъл гореше лампа и осветяваше спретнатото семпло помещение с неговите антики и изящни тъкани.
Тази на Трез беше затворена.
Селена почука, а после доближи ухо до вратата. Когато не получи отговор, почука отново. Може би не се беше качил в стаята си?
Знаеше, че има бизнес в света на хората, но й се беше видял толкова изтощен, когато си беше тръгнал от клиниката. Струваше й се логично...
- Да?
Селена преглътна с усилие и отговори:
- Аз съм.
Дълго мълчание. Толкова дълго, че тя се зачуди дали не беше открехнал прозореца и не се бе дематериализирал от стаята, само и само да я избегне.
- Добре ли си? - разнесе се гласът му най-сетне.