По дяволите, това бе наказанието й за двойствения живот, който водеше... двете й противоположни действителности заплашваха да се сблъскат, зашеметявайки я, разкривайки я.
Време бе да влезе вътре.
Връхлетя я нов прилив на болка, когато отвори вратата и се опита да слезе, при което парчетата на счупената й кос г изстъргаха. Нова порция поемане на дъх, докато се съвземе.
А после, незнайно как, успя да слезе от колата.
Имението винаги ли се бе намирало толкова далеч от паркинга?
Заобиколи фонтана, като не толкова поставяше крак пред крак, колкото тътреше стъпала по чакъла и се мъчеше да не припадне. Докато стигне до каменните стъпала, отвеждащи до огромната входна врата, й идваше да заплаче. Вместо това ги изкачи едно по едно.
Отвори вратата на вестибюла и осъзна, че бе допуснала две грешки - беше оставила колата отворена... И в крайна сметка щеше да й се наложи да се види е някого - за да влезеш в имението, трябваше да доближиш лице до охранителната камера и да изчакаш отговор.
Погледна към мерцедеса и почувства, че няма сили да се върне и да затвори вратата. А да опита да се добере до входа за прислугата до гаража беше...
И тогава всичко свърши.
Докато мозъкът й прехвърляше ограничените възможности пред нея, тялото й реши да си дръпне шалтера. Загубата на съзнание и земното притегляне свършиха останалото - подът се надигна, за да я посрещне е корава прегръдка.
Която тя изобщо не почувства.
24
Беше четири сутринта, когато асейл подкара бронирания рейндж роувър към брега на река Хъдсън. Тесният път, по който караше, бе не по-широк от молив и осеян с неравности. Ерик седеше до него, потънал в мълчание, готов при най-малкия повод да натисне спусъка на пистолета в скута си. Бърз поглед в огледалото за обратно виждане показа, че близнакът на Ерик, Ивейл, също бе нащрек и готов за всичко. От колко време работеха е вносителите? Девет месеца? Повече? Не помнеше. Ала само глупаците свалят гарда.
След около двайсетина метра щеше да достигне неголямата просека. Процедурата винаги беше една и съща: той се приближаваше до дърветата и обръщаше, така че, ако се случи нещо непредвидено, да може да се изнесе начаса е парите си или е наркотиците. След това тримата е близнаците изчакваха, обикновено около десетина минути, преди рибарската лодка да се появи. Братовчедите му носеха бронирани жилетки. Той - не.
Те бяха трезви. Той - не.
И в двете нямаше нищо странно. Асейл никога не се хабеше с подобни предпазни мерки, а що се отнася до второто? В момента трябваше да изкара без дрога поне няколко дни, за да се изчисти от кокаина в организма си.
Мислите му се зареяха, образът на друг бряг и друг йоден басейн изплува в съзнанието му, отказвайки да си тръгне. Видя плаж. Океан. Палмови дървета. Всичко това - обляно от лунна светлина. Видя една жена да се разхожда покрай топлата вода, миеща брега; обвила ръце около себе си, навела глава, тя имаше аурата на някой, който бе оцелял и бе изпълнен със съжаление...
- Внимавай! - кресна Ерик.
Асейл тръсна глава и се върна към действителността миг преди рейндж роувърът да смачка един дъб... или, по-вероятно, да бъде смачкан от него.
За щастие, достигна целта си само след няколко минути и успя да обърне без проблем, изпогазвайки изсъхналите храсталаци, докато внушителната предна решетка на джипа не се насочи в правилната посока; пълната липса на всякаква светлина отвътре и отвън бе една от промените, които беше поръчал, заедно с бронираното шаси.
Двигателят утихна и двамата му спътници слязоха. Преди да се присъедини към тях, Асейл извади шишенце от джоба на вълненото си палто. Отвъртя капачето. Гребна с лъжичката. Смръкна два пъти с едната ноздра. После и с другата. След това смръкна силно и с двете, за да е сигурен, че всичко ще си остане където му е мястото и слезе от топлата кола. Прибра стъкленицата в джоба и уви палтото около тялото си. Нощният въздух беше много студен, падналите листа хрущяха под краката му, докато се приближаваше до братовчедите си.
Никой не каза нищо, ала въпреки това неодобрението им от количеството дрога, което той консумираше, се личеше съвсем ясно в стиснатите им челюсти. Не че това го интересуваше. Независимо дали изберяха да си хабят дъха за думи, или просто го гледаха мрачно, както правеха в момента, той нямаше никакво намерение да променя навиците си.
Звукът от моторна лодка, задаваща се бавно по реката, бе толкова тих, че в началото не можеше да бъде различен измежду шумовете на гората и водата. Много скоро обаче ниската рибарска лодка се появи иззад един завой на брега. В нея седяха двама души, облечени като най-обикновени рибари, с кепета и камуфлажни дрехи; единствено черните им маски загатваха, че тук става дума за нещо не особено законно. От двете страни на лодката имаше въдици, целящи да засилят впечатлението за най-обикновен риболовен излет, а невидимите им влакна се носеха по течението, опънати зад кърмата.