Тримата изкачиха стъпалата на бегом. Рейдж отвори тежката врата, а Ви, със своята медицинска подготовка, прескочи падналото тяло на Избраницата и се зае да провери жизнените й показатели.
- Тор - каза Рейдж, - обади се...
Ала братът вече беше допрял телефона до ухото си.
- Джейн? Имаме нужда от теб във вестибюла. Лейла е припаднала. .. Ви, показателите?
Той поднесе слушалката към Ви.
- Пулсът й е равномерен, но забавен. Дишането й също. Не виждам никакви признаци на травма.
- Чу ли всичко? - попита Тор, след като отново вдигна телефона към ухото си. - Добре. Благодаря. - Той затвори и веднага набра друг номер. - Ще доведе Мани и Елена.
Доближи слушалката към ухото си и зачака. Очевидно се обаждаше на Куин...
Изведнъж Рейдж усети, че с него се случва нещо странно: в един момент гледаше Лейла и си мислеше, че няма нищо по-ужасяващо от гледката на бременна жена, паднала по лице на пода, а в следващия вестибюлът се завъртя около него, като топка, завързана за въже, но макар че главата му сякаш бе в центъра на всичко това, равновесието му си оставаше съвсем стабилно...
- Ще падне!
Хм. Май все пак не беше тожова стабилно, колкото си мислеше.
Усети стисване и когато погледна надолу, видя, че пръстите на Тор се бяха сключили около ръката му и той го подкрепя. Леле. Страшно мъжествено, няма що, помисли си Рейдж. Беше припаднал като някоя девица във викториански роман, само защото една жена...
- Лейла!
Появата на ужасения Куин до него му помогна да се съвземе; умът му се проясни, докато другият мъж си проправяше път покрай него, за да стигне до жената, която носеше неговото дете. Както винаги, Блей беше зад него, готов да го подкрепи по всякакъв начин.
- Какво се е случило, по дяволите? - попита Куин.
Докато Ви говореше, пристигнаха доктор Джсйн и нейният екип. Медицински инструменти изскочиха от старовремската й лекарска чанта.
Рейдж се обърна към Тор, който продължаваше да го крепи изправен, и чу една странна версия на гласа си:
- Трудно ми е да дишам, братко.
Тор го погледна.
- Какво не е наред?
- Не знам. Като че ли... не мога да дишам. - Той рачп.рка гърдите си със свободната си ръка. - Сякаш тук вътре има балон, който изпълва цялото пространство.
Доктор Джейн и помощниците й обърнаха Лейла по гръб и всички наоколо изругаха. Ръката й висеше под неестествен ъгъл - под лакътя имаше лошо счупване, което трябва да бе получила, когато бе припаднала.
- Рейдж? - повика го някой. - Ехо?
Той погледна към Тормент.
- Какво?
Тор се приведе към него.
- Искаш ли да вземеш малко свеж въздух?
- Навън ли сме? - За да си отговори на въпроса, той вдигна очи към небето. - Ами да, навън...
- Защо не се поразходим?
- Искам да помогна.
- Да, ясно ми е. Но мисля, че няма да е зле да се поразходим. Пребледнял си като платно и ако отново припаднеш, не мога да гарантирам, че няма да се проснеш върху някого, а точно сега не се нуждаем от още пациенти.
- Ъ?
- Хайде.
Докато братът го подръпваше, Рейдж продължаваше да разтърква гърдите си.
- Не разбирам защо не мога да дишам...
Последното, което видя, преди да го изтеглят навън, бе лицето на Лейла, отпуснато на една страна, с широко отворени, ала невиждащи очи.
- Мъртва ли е? - пошепна той. - Умряла ли...
- Хайде, братко...
- Мъртва ли е?
- Не, не е. Жива е.
Всеки път щом мигнеше, виждаше русата й коса върху мраморните плочки, като разляна течност, устните й - бледи като бузите, нефритенозелените й очи - мътни и неподвижни.
- Мери? Да, Мери, изскочи проблем с твоето момче. Можеш ли да се прибереш още сега?
Кой говореше? А, да, Тор. По телефона. Беше си извадил телефона.
Рейдж взе да клати глава.
- Не, тя не може да се прибере. Онази майка в „Убежището“. Трябва да остане...
- Добре, благодаря ти. - Тор затвори. - Идва насам.
- Не, те имат нужда от нея.
- Братко? - Тор доближи лице до това на Рейдж. - Не съм сигурен дали имаш представа как изглеждаш в момента. Направи ми услуга и седни тук... да, направо върху камъните. Точно така, много добре.
Коленете на Рейдж бяха тези, които се подчиниха на Тор, тъй като умът му беше прекалено зает с това, как не беше нужно неговата шелан да си губи скъпоценното време с него. Ала явно беше прекалено късно да направи нещо по въпроса. Отпусна глава в ръцете си и се приведе напред, чудейки се дали няма някакъв проблем с дробовете. Някакъв бързо прогресиращ вампирски грип? Инфекция? Отрова?
Широката длан на Тор описваше бавни кръгове по гърба му и под нея звярът му в мастилената си форма се движеше, сякаш беше неспокоен заради случващото се с Рейдж.