- Е, съгласна ли си? - попита доктор Джейн.
- Извинявай, какво?
- Съгласна ли си да изпратим проба от кръвта ти за анализ при Хавърс?
- О, да. - Тя протегна здравата си ръка. - Направете го още сега...
- А, не, ние вече ти взехме кръв.
Което обясняваше памучното тампонче, залепено в сгъвката на лакътя й.
Мозъкът й не действаше както трябва.
- Затова ли е припаднала? - попита Куин. - Заради второто малко?
Доктор Джейн отново сви рамене.
- Жизнените й показатели са нормални и от доста време са стабилни. Кога за последен път се храни, Лейла?
Проблемът не беше дали наскоро бе пила от някого.
- Аз...
- Веднага ще се погрижим за това - заяви Куин. - И двамата с Блей.
Доктор Джейн кимна.
- Логично е сега, когато второто малко започва да се нуждае от повече хранителни вещества, да е необходимо да ядеш и да вземеш повече кръв, отколкото си даваш сметка, че ти трябва. Смятам, че е напълно възможно организмът ти да не е издържал.
Лейла усети, че се вцепенява, и трябваше да се насили да се усмихне.
- Ще внимавам повече. И благодаря, че се грижиш за мен.
- Няма защо. - Доктор Джейн стисна лекичко стъпалото й през тънките одеяла. - Почини си. Ще се справиш отлично.
Тя си тръгна, а Лейла си помисли за странните сексуални желания, които я изпълваха напоследък, както и за сравнително неочакваното увеличаване на физическите й симптоми. Дали беше заради второто малко...?
- Искаш ли нещо по-удобно от това? - попита Куин.
Тя тръсна глава и се съсредоточи.
- Извинявай, по-удобно от...?
- Тази болнична нощничка.
Погледна надолу и видя, че не е облечена в своите дрехи.
- Ами тук долу е доста хладно. Един халат ще ми дойде добре, но не искам да ви затруднявам.
- Няма проблем. Ще кача нещата ти в твоята стая и ще ти донеса нощница и един халат. А през това време... Блей, искаш ли да й предложиш вената си?
Вместо отговор, китката на боеца изникна пред лицето й.
И в този миг Лейла почувства непреодолим порив да им каже. Да си признае. Да изтрие напрежението от предишната година, каквито и да бъдат последствията. Искаше да се освободи от ужасния товар, който тегнеше отгоре й. Ужасяваше я. Съблазняваше я.
Несъмнено това щеше да подобри шансовете й да износи малките си без усложнения - колкото по-малко стрес в живота на една бременна жена, толкова по-добре, нали? А сега на риск бяха изложени още два живота освен нейния.
- Лейла?
Тя преглътна мъчително. Вдигна очи към двамата мъже, които стояха до леглото й със загрижени лица. Не искаше да предаде единственото семейство, което бе имала някога. Пък и ако им кажеше за Кор, те биха могли да направят имението по-сигурно. Или да се преместят другаде. Или...
Лейла се прокашля и стисна завивките, сякаш се носеше в кола, която всеки момент щеше да направи рязък завой, и те бяха единственото, за което можеше да се залови.
- Слушайте, трябва да...
Не довърши и Куин побърза да се намеси:
- Трябва да се нахраниш. Ето от какво имаш нужда.
Сякаш го бяха чули, вампирските й зъби начаса се издължиха и тя си даде сметка, че наистина се нуждае от нечия вена.
И не, не можеше да им каже. Просто... нямаше смисъл. От тази ситуация нямаше добър изход. Щяха да я намразят, задето бе изложила себе си и бременността си на опасност, а Кор все така щеше да знае къде живеят, защото братята никога нямаше да напуснат имението. Това бе техният дом и щяха да го отбраняват, когато Кор ги нападнеше, след като тя престанеше да се вижда с него. Щеше да има убити. Хора, които обичаше.
По дяволите.
- Благодаря ти - каза тя дрезгаво на Блей.
- Всичко, от което имаш нужда - отвърна той, приглаждайки косата й.
Лейла се опита да забие зъби възможно най-внимателно, ала Блей дори не трепна. Но разбира се, когато двамата с Куин правеха любов, той несъмнено бе свикнал с много по-груби ухапвания.
Докато тя отпиваше първите глътки от течността, която щеше да даде на тялото й онова, от което се нуждаеше и което можеше да получи единствено от някой мъж от своята раса, Куин се приближи до стола в ъгъла, върху който бяха оставени дрехите й, и ги опипа, сякаш търсеше нещо. Миг по-късно разноцветните му очи се обърнаха към нея, а тялото му застина.
Лейла сведе поглед, преструвайки се, че е погълната от онова, което правеше. Нямаше представа какво бе открил, нито защо я гледаше по този начин. Ала като се имаше предвид животът й, тя имаше много за криене.
* * *
- Кога трябваше да отидеш?
При тези думи на Трез Селена насочи цялото си внимание към купичката с топла овесена каша, която той току-що й беше приготвил. Тъй като отдавна беше съмнало, всички догени се бяха оттеглили, за да си починат, така че двамата с Трез бяха сами в огромната кухня, седнали един до друг на дъбовата маса.