- Селена, кога си на преглед?
Защо не си беше държала езика зад зъбите? Само преди две секунди те се наслаждаваха на прекрасната каша с потоци от гъста сметана и поляни от кафява захар, сгрявани от онова, което бяха правили под душа, спокойни и отпуснати.
А сега? Нищо такова.
- Щом се събудя.
Трез погледна телефона си.
- Добре, това е добре. Сега е около осем часът, така че дори да си довършим закуската, пак можем да пристигнем горе-долу навреме.
- Не искам да ходя. - Усети как той прикова поглед в нея. -Не искам. Изобщо не изгарям от желание пак да се върна там.
- Доктор Джейн каза, че трябва да направим рентгенови снимки на ставите ти, за да следим...
- Е, аз пък не искам. - Хапката, която пъхна в устата си, нямаше никакъв вкус. - Съжалявам, но сега съм добре. Не искам да ходя там, за да ме ръчкат и бодат отново.
Не искаше да отиде, защото тези мигове сега бяха хубавата част и тя нямаше представа колко дълго ще продължат. При положение че никой не бе в състояние да спре случващото се, защо да си губят времето...
- За мен ще означава много, ако отидеш да се видиш с Джейн.
Селена вдигна очи. Трез се взираше в прозореца зад нея, въпреки че капаците бяха затворени и през тях не се виждаше нищо. Очите му бяха измъчени. Сякаш знаеше, че тя няма да отиде в клиниката и че той е безсилен да направи каквото и да било.
- Знаеш ли от какво най-много се боя? - чу се да казва.
Лицето му се обърна към нейното.
- От какво?
Тя разбърка овесената си каша. Лапна нова хапка, която усети единствено като нещо топло.
- Боя се да не се озова в плен.
- Какво искаш да кажеш?
- Не искам да бъда хваната в капан тук - задавено каза тя, а после докосна гърдите, ръцете, бедрата си под масата. - В тялото си. Боя се от пристъпите. Аз съм жива, тук вътре, хваната като в капан, и... когато то се случи, ми е трудно да виждам и да чувам, но все пак си давам сметка какво се случва. Разбрах, когато ти дойде за мен. То промени всичко. Когато ти беше с мен, не се чувствах... чак толкова окована.
Трез не отговори и тя го погледна. Отново бе приковал очи в прозорците, през които не се виждаше нищо от деня отвън, дали бе облачно, или слънчево, дали валеше дъжд, или пък вятърът гонеше есенните листа по кафявата трева.
- Трез?
- Извинявай. - Той тръсна глава. - Извинявай, отнесох се за миг.
Завъртя стола си и подпря крака върху пречките на нейния. След това улови свободната й ръка и я положи върху дланта си.
- Имаш най-красивите ръце, които съм виждал - промълви той.
Селена се засмя.
- Подозирам, че си пристрастен, но ще приема комплимента.
Трез се намръщи, веждите му се сбърчиха.
- Мога да си представя как... - Пое си дъх, бавно и продължително, а после го изпусна. - Не мога да си представя нищо по-ужасяващо от това, да бъдеш уловен като в капан в място, от което не можеш да избягаш, а когато този капан е собственото ти тяло? Това е невъобразимо. Съсипващо.
- Да.
След тези думи се възцари дълго мълчание. Трез седеше пред изстиващата си овесена каша, без да я докосва, а Селена си играеше със своята, оформяйки S-образни фигурки с лъжицата си.
Спорът им се разиграваше безмълвно във въздуха между тях; неговото моля-те-отиди-за-собственото-ти-добро воюваше с нейното не-и-докато-не-е-абсолютно-наложително. Нямаше причина да изричат думите на глас. Тя нямаше да отстъпи. Което означаваше, че единственото, което му оставаше, бе да я метне през рамо като някой пещерен човек и да я отнесе насила в тренировъчния център.
Когато не можеше да издържа повече, Селена промени темата:
- Понякога се чудя... - Тя сви рамене. - Искам да кажа, ами ако всички лъжат за смъртта? Ами ако Небитието не съществува и вместо това оставаш прикован в тялото си завинаги, в съзнание, ала неспособен да помръднеш?
Страхотно. Беше искала да разведри настроението.
Добър опит.
- Е, телата... - Той се прокашля. - Ами те се разлагат.
- Имаш право.
- Макар че, ако ще говорим за задгробни кошмари, аз пък се тревожа за зомби апокалипсиса. - Взе лъжицата си и без да пуска свободната й ръка, се зае с овесената си каша. - Би било отвратително. Ритваш камбаната, а после започваш да бродиш из света и овоняваш всичко, като през цялото време си на диета без въглехидрати... до безкрай.
Селена вдигна лъжицата си, за да го прекъсне.
- Задръж за малко... в такъв случай ще бъдеш просто гладен, нали така? И ако откриеш хора, които да изядеш, ами тогава животът като зомби всъщност никак няма да е лош.