- Не и ако долната половина на лицето ти окапе. Как ще се храниш без челюст? Тогава ще си гладен и неспособен да направиш каквото и да било по въпроса. Истинска гадост.
- Сламки.
- Какво?
- Просто имаш нужда от сламки.
- Трудно е да прекараш бедрена кост през сламка.
- И блендер. Сламки и блендер. И си готов.
Трез отметна глава назад и се разсмя толкова гръмогласно, че бе истинско чудо как не събуди половината къща.
- Господи, това е върхът. - Приведе се към нея и я целуна. -Направо върхът.
И ето че Селена също се усмихваше толкова широко, че бузите я заболяха.
- Направо върхът. На това ли му казват черен хумор?
- Аха. Особено ако продължим в същия дух. - Трез отново стана сериозен. - Е, добре, не е нужно да ходиш.
- Къде? На бесилото9? Това е истинско облекчение.
- При Джейн. Ако не искаш да ходиш, няма да те карам насила.
Селена изпусна шумно дъха си.
- Благодаря ти. Наистина го оценявам.
- Не ми благодари. Не съм аз този, който решава. А ти. - Той прокара лъжицата си по вътрешността на купата. - Смятам, че именно ти трябва да имаш думата за всеки аспект от живота си и най-вече що се отнася до заболяването ти и неговото лечение. Предполагам, имаш чувството, че нямаш почти никакъв избор относно... относно съдбата си, затова всяка възможност да решаваш сама е особено важна. - Той я погледна. - Аз може и да имам мнение по въпроса и бъди сигурна, че ще го споделя с теб, но последното, което искам да усещаш, е натиск от моя страна.
И така те притискат достатъчно много неща. Не искам и аз да бъда едно от тях.
- Откъде разбра? Господи, сякаш знаеш точно какво си мисля.
Трез сви рамене, с далечен поглед в очите, а после докосна главата си.
- Просто добро предположение. - Той отново се съсредоточи върху нея. - Така че въпросът е: къде искаш да отидеш?
- Моля?
- Къде искаш да отидеш? След като не е в клиниката, къде тогава?
Селена се облегна в стола си. Сега бе неин ред да впери поглед в прозорците.
- Харесва ми имението на Ривендж, ако това имаш предвид.
- Бъди по-дръзка. Мисли по-мащабно. Хайде де, все трябва да съществува някое вълнуващо място. Тадж Махал, Париж...
- Не можем да отидем в Париж.
- И защо не?
- Ааа...
- Никога не съм срещал този Ааа, не го познавам, не ме е грижа колко е голям. Ако той ни пречи да го направим, ще убия кучия син.
- Толкова си сладък. - Селена се приведе и го целуна но устата. След което се опита да накара мозъка си да измисли нещо, каквото и да е. - Ама и аз съм една. Най-сетне мога да правя каквото си поискам, а нищо не ми идва на ума... О, сетих се!
- Кажи ми и го имаш.
- Искам да отида в „Кръговрата на света“.
Трез също се облегна в стола си.
- Ресторанта?
- Аха. - Тя избърса устата си с една салфетка. Искам да вечерям в „Кръговрата на света“.
- Това е онзи, който се върти и се намира на върха па...
- Най-високата сграда в Колдуел! Видях го по телевизията веднъж, докато правех компания на Лейла в стаята й. Можеш да седиш до прозореца и да виждаш целия град, докато се храниш. - Тя се намръщи, когато го видя да преглъща с усилие, и то не защото беше лапнал голям залък каша. - Добре ли си?
- О, да, абсолютно. - Той кимна и изду мъжкарски гърди. - Смятам, че идеята е страхотна. Ще накараме Фриц да направи резервация за тази вечер. Имам известно влияние в този град, така че няма да е проблем. А те сервират вечеря до десет часа.
Селена се усмихна и си се представи - облечена в една от одеждите си на Избраница, с хубава прическа и нормално тяло... и Трез, седнал насреща й на една от лъскавите черни маси, които беше видяла по телевизията, със снежнобели салфетки, съвършено подредени чинии и сребърни прибори, които грееха на светлината на свещите.
Съвършено.
Романтично.
И никакви болести.
- Толкова се вълнувам.
Следващата хапка, която сложи в устата си, бе сладка, сметанена и най-съвършената... Как го наричаха хората? За-кус-ка?
Нямаше никакъв смисъл. Но кой го беше грижа.
- Отиваме на среща, нали? - осъзна тя изведнъж. - Слава на Скрайб Върджин, имам среща!
Трез се засмя и звукът отекна в широките му гърди.
- И още как! А аз ще се държа с теб като с кралица. Моята кралица.
Докато и двамата се хранеха с апетит, Селена си помисли в колко странен емоционален пейзаж се беше озовала: дълбоки долини на отчаяние, последвани от ширнали се панорами, толкова емоционално чисти и красиви, че за нея бе чест да ги има. Сякаш животът й, със своята съкратена продължителност, беше навит като руло плат - в началото може и да бе гладък и съвсем обикновен, ала сега бе набразден от прекрасни вълни.