Селена протегна стъпало, пъхнато в изящна обувка с високо токче и продължаващо с невероятно тънък глезен и съвършено извит прасец, който го накара да изскърца със зъби.
Тя заслиза и Трез преглътна мъчително, докато всяка стъпка я доближаваше до него, така че да може да я докосне, да я целуне... дая има.
Човече, роклята й беше зашеметяваща. Тя следваше очертанията на хълбоците, на кръста, на гърдите й, набрана изящно в средата и на раменете. Не носеше никакви бижута, но и защо да го прави? Нито един диамант, изумруд, рубин или сапфир не би могъл дори да се доближи до нейното изумително съвършенство.
Когато стигна до последното стъпало, тя се поколеба и се огледа наляво и надясно, вероятно към Ласитър и Рейдж... всъщност те още ли бяха във фоайето? Кой ли знае. Кого ли го интересува.
Селена приглади... каква беше тази материя? Коприна? Вълна? Тафта?
Станиол? Хартия?
Вдигна ръце и отметна косата си назад, а после се смръщи.
- Не ти харесва, нали? Ще се преоблека. Канех се да дойда с...
Нещо го сръга отстрани.
- ...традиционна рокля. Ала момичетата решиха... - Тя погледна през рамо към жените, които стояха на върха на стълбището. - Мога да се преоблека...
Ласитър изруга.
Мамка му, да не си посмяла. Изглеждаш...
Горната устна на Трез се повдигна нагоре, разкривайки вампирските му зъби, които се бяха издължили. А после щракна с челюсти по посока на падналия ангел, сякаш беше немска овчарка. Или акула, изпробваща захапката си, преди да направи плячката си на парченца.
Ласитър вдигна отбранително ръце.
- Спокойно, мой човек. Канех се да кажа, че изглежда като някоя дрипла. Футболен съдия. Имитатор на Марта Стюърт. Да продължавам ли? Мога да опитам и с тъпите герои на „Дисни“. Има толкова много от тях.
Някой отново го сръга в ребрата, а после Рейдж се наведе към него.
- Трез - изсъска братът. - Няма да е зле да кажеш нещо.
Трез се прокашля.
- Аз... аз... аз...
Смътно си даде сметка, че жените на горния етаж започнаха да се поздравяват една друга, като надаваха тържествуващи възгласи и си пляскаха дланите, ала неговата кралица си остана загрижена.
Окей, трябваше да се вземе в ръце... преди лакътят на Рейдж да го е сръгал в черния дроб за трети път, а Селена да е изтичала обратно в спалнята му.
-Ти си... аз съм...
Подръпна яката на копринената си риза, въпреки че беше разкопчана.
- Харесва ли ти? - каза тя.
Единственото, което Трез бе в състояние да направи, бе да кимне. В момента буквално не бе нищо повече от хормони в черен костюм. Толкова красива бе тя в очите му.
- Наистина ли?
Още кимане.
- Аха. Наистина.
По устните на Селена се разля усмивка, а после тя погледна към групичката жени, които подскачаха възторжено и вирнаха тържествуващо палци.
Неговата кралица отново се обърна към него. Приближи се. Улови ръцете му и се повдигна на пръсти, за да прошепне в ухото му.
- Единственото, което не ми дадоха, е бельо.
Гола.
Отдолу тя бе чисто гола.
31
НИТО ЗА МИГ.
Парадайз не беше мигнала нито за миг в прекрасната къща. В началото, защото, развълнувана, че цялото място е на нейно разположение, беше обиколила всяка гостна, спалня и баня, дивейки се на произведенията на изкуството, мебелите, интериора... на два пъти. След това бе дошъл ред да си избере спалня в подземното ниво (беше си избрала онази отляво) и да разопакова, разопакова, разопакова.
Вучи, любимата й прислужница, бе понечила да си постеле да легне в късия коридор с каменни стени между двата подземни апартамента, ала Парадайз бе настояла да се настани в отсрещната спалня. Това бе довело до поредица от протести, при което слугинята, хваната натясно между директна заповед и неудобството, с което я изпълваше мисълта да живее в подобен лукс, едва не бе получила нервен срив.
В крайна сметка (и както обикновено) Парадайз се беше наложила.
След което се беше оттеглила в „своята“ спалня, преоблякла се бе за сън (панталон за йога и суетшърт с логото на университета „Сиракюз“, както спеше от години) и бе открила поредната добра новина - безжичният интернет не се нуждаеше от парола. Излегната върху кадифената завивка, тя бе проверила Twitter, Facebook, няколко блога и два вестника... продължавайки упорито да пренебрегва съобщенията от Пейтън. Когато клепачите й най-сетне бяха започнали да натежават, бе оставила телефона си настрани и бе придърпала половината завивки върху себе си.
Само за да установи, че изобщо не е в състояние да заспи.
Дори след като бе затворила очи, бе продължила да мисли за онова, което баща й й беше обяснил, че ще прави, когато се свечери, за да му помогне с работата за краля.