Вратата се затвори и санитарите ме вързаха с ремъци за носилката. Сложиха ми кислородна маска, след което единственият ми проблем беше да не охкам на всяка улична дупка в Манхатън по пътя до болницата.
Епилог
След джунглата на тъмнината дойде дългият сезон на светлината.
Летните месеци може да се бяха изнизали, но горещината им си оставаше: чувствах я през синьото си сако. Но топлината ми харесваше. Раната на гърба ми бе заздравяла, но мускулите ми все още бяха напрегнати в местата, където мечът ги бе разсякъл. Улових се, че клюмам, унесен от усещането, докато речта, която се преструвах, че слушам, се лееше без край.
В подобен ден, когато официалните лица са подредени на стъпалата пред университетската библиотека, „Дориан“ почти се издига на нивото на колективната илюзия, създадена от службите за връзки с обществеността в общественото съзнание. Солидните тухлени фасади и алеите сред добре окосените морави придават на кампуса усещане за увереност и премерена целенасоченост. Само след седмица студентите щяха да се завърнат и изведнъж щеше да лъсне истината за дисфункционалния характер на живота в съвременния колеж. Засега стискахме зъби и се преструвахме. Присъстващите административни служители изглеждаха умни и професионални: тъмни костюми за мъжете, строги делови костюмчета за жените. На събитието бе придаден фалшиво ерудитски характер благодарение на звучния бас на Доманова, произнасящ приветствената реч. Безкомпромисен педант, той произнасяше всяка сричка без изключение, въртейки с наслаждение думите в устата си.
Спонсорите присъстваха, пресата също, камерите жужаха. Мики и аз седяхме на втория ред в групата на седящите сановници, подредени зад подиума. Бяхме в края на реда, достатъчно далеко, за да не се притесняваме да се шегуваме със ставащото.
Брат ми изкриви уста странично и прошепна:
— Шефът ти, разбира се, е луд.
Усмихнах се на малката тълпа, събрана заради церемонията, и кимнах в съгласие:
— Напълно вярно. Но това тук е академия. Никой не го забелязва.
И Акейдиън присъстваше, стратегически поканен да застане колкото може по-далеч от братята Бърк. Тук бе и японски държавник, стиснал в ръцете си кожена папка. В публиката, недалеч от застиналия Ямашита, седеше Арт. Отслабнал, с неуверената вдървеност на излекуван след тежка болест… нещо, което понякога и аз виждах в огледалото. Но движещ се.
Бяхме прекарали юли и август във възстановяване: на мускули, на кости, на спомени.
Томита бе мъртъв. Научих го от полицаите, дошли в болницата да вземат показанията ми. Макар и замаян от успокоителни и обезболяващи, съумях някак да им разкажа моята версия на нещата. По-късно Мики ми обясни, че Томита бил намерен проснат по гръб, а в гърдите му с хирургическа точност бил забит танто. Мики бе възприел това като добър прощален жест, но ми довери, че преди това аз съм успял да счупя врата на Томита.
И двамата знаехме, че не бях използвал ножа. В хаоса след пристигането на линейката почти никой не бе обърнал внимание на Мори и наемника, когато те се промъкнаха в „Домът на самурая“. Аз обаче помнех, че ги бях видял да излизат няколко минути по-късно и да отпътуват в нощта, без да погледнат назад. Бяхме сигурни, че Мори бе използвал ножа. По-късно полицията не пожела да задълбочава този момент. Дипломатически имунитет, предполагам. Когато Мики бе настоял да се стигне до истината, неговия лейтенант му бе наредил да забрави това. Или…
Аз обаче не можех да проумея защо Томита бе избрал за цел мен преди Ямашита. По-късно учителят ми каза, че той не е имал никакви съмнения по въпроса. Проведохме тази малка дискусия, когато ме изписаха от болницата.
— Знаел си през цялото време, че той ще се нахвърли върху мен? Че е дошъл за мен? И не ми каза нищо? — Не можех да повярвам на ушите си. Когато си ранен, хората обикновено ти прощават някои волности. Той също бе ранен, но аз го водех, понеже при мен се наложи операция. Това ми даваше известно предимство и аз се надявах този тон да ми се размине поне още известно време.
Старият Ямашита ме изгледа безстрастно, спокойно и с абсолютна увереност.
— Не съм и помислял. Знаеш ли колко щеше това да навреди на подготовката ти? И щеше да те отклони от целта, което не можехме да си позволим.
— Но той можеше да ме убие, сенсей! — възмутено му напомних аз.
— А ти какво си мислеше, когато стъпи на Пътя на Меча, професоре? Че това е игра?