По-късно, когато ме видя да седя умислен, учителят ми отново поде темата:
— Бърк, наблюдавам те да тренираш от години. И с времето започнах да усещам, че у теб има някакъв потенциал… — Той пое глътка въздух и смени тактиката: — Изборът на основна дисциплина не е лек. И често е белязан с кръв.
Погледна ме многозначително. Основателят на неговия стил, Итосаи, изправен пред подобен проблем, го бе решил още преди векове и бе оставил на последователите си през бъдните поколения жесток модел. Майсторът бе имал щастието да разполага с двама забележителни ученици с равни умения. Един ден ги повикал при себе си. Оставил ръкописа с описанието на стила и документа за обявяването на наследника на земята редом с церемониалния меч. После невъзмутимо уведомил двамата си ученици, че негов наследник ще бъде онзи, който излезе от стаята жив.
Подобно на всички нас Ямашита върви към бъдещето, понесъл стария багаж на миналото. И ето че аз сега стоях до него и му помагах да влачи бремето.
Известно време му бях сърдит. Чувствах се объркан. Но това бе позната територия. Като истински майстор, Ямашита те стимулира да правиш неща, които даже не си помислял. И накрая може да не си му непременно благодарен, но винаги си променен.
Бях чул, че някакъв репортер пише книга за убийствата, книга, пълна с мрачната атмосфера и изкривената логика на психопатологията: теории за малтретиране и нуждата от признание. Поривът да се освободиш, но и да принадлежиш, да откриеш онзи, когото би уважавал, и да станеш като него. За да го унищожиш. Едип и съперничеството между децата. Нуждата да се приближиш до онова, което не можеш да имаш, но за което бленуваш. Можех да проследя аргументацията на интелектуално ниво, предполагам. Но това вече не ме интересуваше. Исках да извърна най-сетне лице от мрака.
От брат ми обаче никога нямаше да стане добър писател. Той може да резюмира нещата в едно изречение. Което и направил, когато репортерът отишъл да го интервюира: „Това си беше отмъщение, глупако“.
Вежливи ръкопляскания ме подтикват да се поизправя на стола и да отворя очи. Подобна пресконференция е винаги отлично режисирана и декан Сепалия внимателно ме бе подготвил за ролята ми. Публичността на случая, няколкото убийства, едва ли не фаталната атака срещу Арт, бавното възстановяване на здравето ни, пълната с насилие развръзка в „Домът на самурая“ бяха прекалено удобна възможност, за да се изпусне. Като акули, надушили отдалеч кръв във водата, Доманова и приятелите му старателно бяха подготвили събитието, на което присъствахме в момента. То щеше да се използва като повод да се свържат университетът, плодовете на капитализма и триумфът на доброто над злото в една прекрасна фотовъзможност.
Разбира се, ако всичко бе станало, както го желаеше Доманова, в този момент аз щях да се намирам много далеч от тук. Но потенциалът на „сражаващия се професор“, който получава своята заслужена награда, бе прекалено съблазнителен за всички. Бях прекарал целия си рехабилитационен период в отбягване на тъпи журналисти, задаващи ми въпроси от рода: „Наистина ли писалката е по-силна от меча, професоре?“ Оставаше да преживея и това.
Все пак станах, когато ми бе направен знак, и господин Такано, виден адвокат, представляващ интересите на японски сенсей, ми връчи церемониален катана. Тъмната ножница излъчваше сдържано сияние. Такано бе съвременен японски бизнесмен, но това не му пречеше да държи меча с почит, а освен това имаше школовката да ми го подаде по ритуалния начин, предвиден от японците за поднасяне на меч. Поех го със същата степен сдържано достойнство и го загърнах в брокатената чанта.
Доманова чакаше нетърпеливо, нацупен, че макар и временно не е в центъра на вниманието, и нетърпелив да продължим с централното събитие в дневния ред. Така че, когато приключихме, той буквално скочи от мястото си. Възбудено жестикулирайки, президентът обяви създаването на Факултет по японистика към университета. Неуморният му лов на богати спонсори във водите на церемонията в „Домът на самурая“ в крайна сметка се бе увенчал с успех. След сложно и, надявам се, унизително ухажване бе съумял да прелъсти Рендал С. Т. Онг, местен софтуерен магнат, който бе дал благословията си за факултета.
Сделката бе оформяна в течение на седмици. Джозеф Сепалия, чието ново хоби бе да ми служи като ангел пазител, бе надушил за нея. Деканът прекрасно съзнаваше, че свежият приток на пари означава и нови възможности. В един момент в близко бъдеще президентът щеше да ни обсипе с благодатта си и щеше да ни направи малки услуги под формата на феодални индулгенции. Така че Сепалия бе задействал механизма на директната манипулация, дискретния разговор на ухо, вкарвайки в ход и процеса на „паметна бележка-загадъчен намек-опровергаваща паметна бележка“, с други думи, всичко онова, което съставлява така наречената академична процедура за вземане на решение. Деканът изобщо не е лош човек. В крайна сметка той бе успял да получи точно онова, което си бе поставил цел да постигне, съумявайки между другото да убеди всички останали, че е станало онова, което те са искали. Трябваше да призная, че днес тук Ямашита не бе единственият присъстващ голям майстор.