— Отпред ли да седна или отзад? — вежливо се осведомих аз. След като бях спрял да бягам, потта ми бе започнала да изсъхва. Не исках мръсотията отзад да полепва по тялото ми.
— Седни до мен, Брус Ли — отговори шофьорът.
Партньорът му слезе, избута саката и се намести на задната седалка. Беше изненадващо гнуслив. Саката изглеждаха чисти и скоро изгладени. Всъщност те бяха единственото спретнато нещо в тази кола. Влязох, ударих си коляното в издаденото напред радио, монтирано в таблото, и ние бавно потеглихме напред по алеята, докато стигнахме изхода, където се вляхме в движението по улицата. Никой не казваше нищо. Радиото издаде няколко гъгниви звука. Попитах може ли да сваля прозореца откъм моята страна. Шофьорът ме погледна изпитателно, вероятно реши, че няма да се опитам да избягам през него, и го свали с бутон от пулта от лявата си страна. Обърнах се да погледна през рамо онзи с белия кичур.
— Е, Мик — казах аз, — как е мама?
Брат ми — с фаталната предопределеност на сьомга, тръгнала да си хвърли хайвера на строго определеното място, и с други генетично наследени склонности — е последният продукт на ирландската диаспора в Бруклин, която има тенденцията да приижда през детството си към Лонг Айлънд и после да се оттича към нюйоркската полиция. Като малък беше буен, по-скоро — неудържим. Израсна като сдържан младеж, но оставяше впечатление, че потиска в себе си някакъв дълбок и необясним гняв, контролът над който му се удава единствено с цената на всекиминутно упражняване на волята. Той прилича на повечето познати ми полицаи: по същество свестен човек, видял прекалено много лоши неща, тотално объркан и смаян, чувстващ се едновременно предизвикан от тях и безсилен да ги оправи, готов без никакво предупреждение да избухне с титанична мощ.
Трябва да призная, че семейството ни посрещна с облекчение факта, че той е намерил конструктивен отдушник на бликащата в него енергия. Мики е щедър към приятелите си, талантлив дърводелец в свободното си време, добър съпруг и грижовен баща. На семейните сбирки има склонност да „изключва“ и често може да бъде видян с цигара в ръка и загледан в далечината, явно виждащ неща, които ние, останалите, не можем да видим. Или не желаем да виждаме.
Доказателство за способността му да се сдържа, е фактът, че го издигнаха в службата до детектив. Понеже задълженията му се свеждат основно до това да обикаля града в компанията на партньора си Арт и да следи престъпниците, придвижващи се в подвижните кофи за боклук, наричани от тях „коли“, което и прави без нужда от надзор, Мики обича работата си и е доволен от нея.
Арт Педерсен прилича доста на Мики, но е по-набит. И не е така мрачен. Предпочита ролята на „добрия полицай“, макар че според мен, когато двамата се заловят да разпитват някого, за извършителя е трудно да се ориентира каква всъщност е разликата между „доброто“ и „лошото“ ченге. Освен това Арт е киноман и след толкова години, прекарани един до друг на предната седалка на колата, двамата са възприели досадния за околните навик да преповтарят в разговорите помежду си реплики от диалози от старите филми. За тях това, разбира се, е адски забавно. Само че много престъпници, не така начетени на тема кино, го намират за абсолютно объркващо.
Уви, не само престъпниците, защото в момента аз бях жертвата на тяхното остроумие. По-големият ми брат, разбира се, не се хвана на въдицата с въпроса ми. Той продължи да ме гледа безстрастно и накрая с лишен от всякакви емоции глас се поинтересува:
— И какво по-точно си забъркал, малоумнико?
5.
Послание
— Нищо особено — отговорих аз. — Преподавам, тренирам.
Движехме се на север по Четвърто Авеню. По това време на утринта беше за предпочитане пред Гауънъс. Нито Арт, нито Мики говореха много. Поддържаха зловеща полицейска тишина, което за тях бе необичайно. Един от двамата беше мой брат, а Арт му бе партньор от осем години насам, така че не бих го нарекъл непознат. Но нито един от двамата не ми казваше каквото и да е било. Пътувахме с колата и наблюдавахме как покрай нас се изнизва уморената част на Бруклин с тухлените сгради. Някъде по тези улици нашите родители карали ролери като деца.
— Не сте ли малко встрани от района си, Мик? — поинтересувах се аз.
— Да — призна той и започна да търси по седалката около себе си пакет „Марлборо“.
— Не смей да запалваш тази гадост в колата ми — предупреди го Арт. Беше ги отказал преди две години и сега бавно и неумолимо натискаше Мики да последва примера му. — Ако запалиш тук, двамата с теб ще заприличаме на два бута пушена шунка.