— О, Арт… я ме остави на мира.
— Не, ти ме остави на мира. Идиот — разгорещи се Арт.
— Задник — измърмори Мики. Имах чувството, че слушам стара семейна двойка. Но забелязах, че все пак Мики не запали.
Тръгнахме по Бруклин Бридж в посока Манхатън, но и двамата продължаваха упорито да мълчат.
В края на краищата постоянното спиране и тръгване в задръстванията изглежда изтръска нещо от тях.
— Все още ли се занимаваш с бойни изкуства? — попита Арт.
— О, да — ухилих се. — Превърнал съм се в смъртоносно оръжие.
На това Мики изсумтя:
— На някои хора никога не им увира главата. Черен колан, зелен колан. Не можеш да избягаш от куршума.
— Номерът — назидателно отговорих аз, имитирайки азиатския си учител, — е да бъдеш там, където не е куршумът.
Арт ме изгледа сякаш бях ненормален.
— Какви са тези работи, дето ги чувам — че работиш за Боби Кей? — зададе най-сетне Мики въпроса си, което ме накара да седна по-изправен на седалката.
— Истина е — признах аз. — Как разбра?
Арт заобиколи колата такси, което ни засече през две ленти, за да вземе клиент, изруга през зъби и попита:
— Чел ли си тазсутрешни вестници, Конър?
— Не… защо?
Мики разрови из заобикалящите го боклуци и измъкна отнякъде днешния брой на „Дейли Нюз“. Плесна го в пространството между двете предни седалки и каза:
— Добре тогава, прочети го сега, приятелче.
Челното заглавие бе „Кунг-фу убиец“ и беше повече в стила, който обикновено свързвах с „Поуст“. Същността на материала беше убийство. Станало рано тази сутрин. Господин Робърт Акейдиън, известен предприемач, бе пристигнал в своята галерия „Домът на самурая“ за редовната утринна тренировка с личния си треньор. Треньорът, идентифициран впоследствие като Митчел Райли, експерт по бойни изкуства, бил намерен мъртъв със счупен врат в тренировъчната зала. Макар полицията още да разследваше причината за смъртта, „Нюз“ изказваше предположение, че е настъпила в резултат на „саблен каратистки удар“. Изглежда убиецът не бе проникнал там, за да открадне нещо, и разследването продължаваше.
— Охо… — проточих аз, — саблен удар. Сега вече се досещам. Да не би Боби Кей да ме е обвинил, приятели?
Казах го на майтап, естествено, но реакцията им бе далеч от шегата.
— Виж, Конър — обади се брат ми, — налага се да поговорим с теб за случилото се. — Не бих казал, че в гласа му се долавяше извинителна нотка. Ако изобщо беше разтревожен, че е прибрал брат си за разпит, това ни най-малко не му личеше. Просто си вършеше работата. Задаваше въпросите си почти автоматично.
— Я остави, Мик. Да не мислиш сериозно, че мога да бъде сред заподозрените?
Мики вдигна успокоително ръка. Арт обаче не изглеждаше склонен да изостави идеята. Днес „лошото ченге“ бе той.
— Мога само да кажа, че Акейдиън те е харесал за тази роля. — Пауза. — Ето с какво разполагаме, Конър — продължи Арт: — Уважаемият господин Акейдиън, известен предприемач и мераклия за корав пич, получил преди съмване обаждане по телефона от чистачите възможно най-бързо да отиде в офиса си. Когато се добрал, полицията вече опъвала на улицата жълтата лента. Старият Боби огледал местопрестъплението. Надникнал в офиса си. Отишъл в галерията. Хвърлил един поглед и това му било достатъчно да стигне до определен извод.
— Само не ми казвай, че е обвинил мен — скептично казах аз.
— Е — призна Арт, — първо трябвало да спре да драйфа. После се почистил и започнал да разказва. И… — Преместих поглед от единия към другия, но нищо не ми идваше наум. — Ето как точно стоят нещата, Конър — отново подхвана Арт. — Ти си работел нещо за Боби Кей. Появил се е Райли. Между вас е имало някакъв сблъсък. Нещо на тема бойни изкуства. Мич разказал на Боби всичко. Ден-два по-късно Мич е убит. Значи…
— Значи — пое нишката на историята Мики, — когато се видяхме с Боби Кей, той бърбореше дивотии за някакъв бой до смърт заради неприязън на тема карате. Мен ако питаш, това са истински глупости, но…
— Мотивът — намеси се Арт и вдигна ръка с изпънат показалец в позата на областен прокурор, обясняващ същността на случая пред журито на съдебните заседатели.
— Прави впечатление изразът „докосването на смъртта“. Трябва да прочетеш репортажа на „Поуст“ — и Мики разрови около себе си в търсене на вестника, но след няколко секунди се отказа.