— Опазен за праведен живот благодарение на бойните изкуства — не се сдържах и вметнах аз.
Арт презрително изсумтя:
— Опазен за масата на патоанатома.
— Няма значение — намеси се Мики. — В живота му няма нищо, което да ни дава основания да мислим, че е бил нещо повече от човек, случайно оказал се в галерията на пътя на когото не трябва.
— Между другото, сложихме край на онази история с докосването на смъртта — поясни Арт. — След като притиснахме Боби, той ни разказа всичко. Както и да е… освен това — допълни — казахме му, че си извън всяко подозрение.
— И как реагира той на това? — полюбопитствах.
— Изглеждаше като човек, който има по-други грижи — бе коментарът на Мики. — Каза все пак, че никога не бил допускал, че това може да си ти, защото от срещата ви бил останал с впечатление, че си окей.
— Да — не се сдържах аз, — толкова окей, че при първа възможност ме посочи с пръст.
— Това е нещо обичайно — махна с ръка Арт и подхвана нишката на прекъснатото изложение: — Времето на настъпване на смъртта се предполага, че е между два и половина и шест и половина заранта.
— Това позволява ли да се направят някакви изводи?
Мики изкриви лице:
— Рядко се случва интервалът да бъде стеснен под четири часа. Намерили са го към седем и половина, което не ни казва повече, отколкото вече знаем.
— Знаем ли какво е причинило самата смърт? — опитвах се да разсъждавам и говоря безстрастно, но погледът ми непрекъснато се местеше между стопкадъра на видеото и снимките на масата.
— Фини парчета целулоза по ризата и скалпа му подсказват, че оръжието е било някакво дърво, но засега не може да се определи категорично.
— Нека попитам нещо — продължих да разпитвам аз. — Райли е пострадал от поредица фрактури. Ключицата? — Те кимнаха. — За главата няма да питам — там е очевидно. Някакви поражения по дясната китка или предмишница?
Мики направи справка в доклада на съдебния лекар.
— Не са отбелязани подобни счупвания. Но има следи от удари в тези места.
Нещата започваха да се връзват. Станах и изключих телевизора, за да не се разсейвам.
— Окей — продължих, като се върнах на стола си, — значи Мич Райли е бил в „Домът на самурая“, охранявайки експонатите в изложбата на Боби Кей. Знае ли се кога точно е влязъл в сградата?
— Вратите се заключват около единайсет. Охраната във фоайето е записала в дневника, че чистачите са напуснали в десет, когато е дошъл и самият Райли. Той е активирал алармената система на изложбената зала и е останал да спи там през нощта. До пет и половина сутринта не е регистрирано присъствие от външната охрана.
— Смяната на уредниците застъпва в седем — уточни Арт.
— Секретарката се появява в седем и половина. Хвърлила един поглед между другото в галерията и… край на идилията.
— Изпищяла толкова силно, че охранителите разплискали кафето си — каза Мики. — Били много разстроени.
— Та как, значи, е влязъл при това положение убиецът? — попитах, защото не ми беше ясно.
— Това е очевидно — изсумтя Мики.
— Аха — потвърди Арт. — Райли го е пуснал вътре.
Райли си лежеше на снимката с безжизнен поглед в застиналите си очи и с видими наранявания по главата, и с нищо не ми подсказваше защо бе пуснал убиеца си да влезе.
— За нас е важно дали би могъл да ни подскажеш какво точно се е случило по-нататък — подхвърли Мики.
Кимнах:
— Онова заклещено под тялото му нещо… виждате ли го?
— Естествено — и Арт извади друга снимка от плика.
Първото ми впечатление се оказваше вярно: беше бокен.
— Оръдието на убийството? — попитах.
— Не-е… Сигурни сме, че това е по-скоро оръжието на самия Райли.
— Кое ви кара да бъдете сигурни?
— Изрязал е инициалите си в края на дръжката.
— От друга страна — контрира Арт, — инициалите могат да означават и „Майстор Робин“.
— „Мистър Робъртс“ — поде играта Мики.
Пресякох ги, преди да са се увлекли:
— Някой от учениците му вероятно ще може да потвърди дали е негова собственост.