Някъде в периферията на съзнанието ми се разнасяха звуците на поредния започващ бруклински ден. Беше събота. Денят се оформяше като доста напрегнат за мен и подсъзнателното обмисляне на подробностите ми пречеше да се съсредоточа, което можеше да бъде лошо. Подобно на замислянето защо се е включила алармата на онази кола в далечината, която дори не е твоята, то нямаше как да ми помогне да не ме цапардосат по главата, та макар и с дървен меч. Улавях се, че концентрацията ми не е постоянна, и се фокусирах върху онова, с което се занимавах. Продължавахме със Сам и на няколко пъти избегнах удари, които минаха опасно близко до мен. Всъщност се изисква търпение, за да изчакаш и да се възползваш от удобната възможност, и аз се въоръжих с такова. Когато той най-сетне се откри, аз просто се пресегнах, чукнах го лекичко по китката и отскочих назад. И точно в този момент Ямашита връхлетя като торнадо.
— Бърк — осведоми се сенсей, — какво правиш?
— Победих го, сенсей.
— Победил си го? — не вярвайки на ушите си, повтори той.
— Хай. Да. Всичко свърши.
Ямашита погледна към Сам, чието чувство за самосъхранение го бе извело извън обсега на разговора ни.
— Бърк — с напрегнат глас каза моят учител, — погледни, моля те, Сам. Изглежда ли ти той, както ти се изрази, победен? — Сам приличаше на гранитна скала в тренировъчен екип. Когато Ямашита се обърна към мен, Сам ме изгледа насмешливо зад гърба на учителя.
— Не, сенсей — отговорих аз.
— Трябва да използваш възможността, когато ти се отвори. Повече концентрация, Бърк. Повече дух. Повече излъчване. Ето така… — И Ямашита внезапно се извърна с цялото си тяло към Сам. Не направи нищо повече — беше без оръжие, дори не вдигна ръцете си, — но силата на присъствието му накара Сам обезпокоено да отстъпи крачка назад. — Хм?… Значи… — той ни изгледа последователно и ни направи знак да продължим.
Започнахме отново, а Ямашита се плъзна в свой стил по пода. Единственият звук, който издаваше, бе от досега на втвърдената кожа по ходилата му с паркета. И докато се насочваше към друга тренираща двойка, той извика по-скоро към тавана, отколкото към мен: — И го ПОСЕЧИ!
Което направи остатъка от сутрешната тренировка доста вълнуващ за мен и Сам.
След края Ямашита ме привика в жилището си, което бе в таванското помещение над доджото. Искаше да говори.
Не бих казал, че подобни желания го прихващаха често. Японците се отнасят с подозрителност към хора, обичащи да говорят много. Но аз му бях споменал факта, че помагам на Мики в разследването на убийството на Райли. Всъщност цялата общност на имащите някакво отношение към бойните изкуства бе разбунена от случилото се. Можех да си представя, че старшите сенсеи ще бъдат загрижени — те имаха всички основания за това, — но Ямашита реагира доста странно на новината за моето участие. Той само присви очи и стисна устни по начин, достатъчно изразителен, за да ми покаже, че не е доволен, макар да нямах ни най-малка представа защо.
Когато се качихме, той не каза нищо в началото. Седях и чаках, докато този корав мъж правеше в кухничката си кафе за двама ни. Колкото и странно да бе, Ямашита бе фанатик на тема кафе. Преди време някой го бе излъгал да се абонира за доставка по пощата на специални смески кафе, създавани само за ценители, и това бе краят на сенсей. Всеки път, когато пожелаеше да прекрати абонамента си, те му предлагаха нещо безплатно, ако продължи, и той се съгласяваше. В резултат кухнята му е задръстена с чаши с логото на компанията, той притежава фирмена кафеварка, а последната му придобивка е малък керамичен съд, в който да съхранява смляното кафе от любимата си смес.
Така че седяхме, заобиколени от наситения аромат на кафе, събрано в една от онези африкански страни, чието име е сменяно осем пъти след 1960 година, и аз го запознавах с подробностите по случая Райли. Той слушаше вглъбено с онази концентрация, с която се отнасяше към нещата изобщо. Но аз отново долових у него някаква възбуда и недоволство. От гледна точка на възприятията на един западняк това беше почти неосезаемо усещане, но аз нямах никакво съмнение, че е дълбоко разтревожен.
Когато свърших, той кимна, примигна и каза:
— Виж, Бърк… Тази сутрин разкри нещо, на което трябва да обърнеш сериозно внимание: необходимостта от повече инициативност и докарване на нещата докрай.
— Сенсей — възразих аз, — Сам разбра, че е загубил.
Той замислено отпи глътка после се усмихна малко зловещо:
— Не, ТИ разбра, че си го победил. Сам не разбра нищо. — Понечих да отговоря, но той осъдително вдигна ръка: — Бърк… Разбирам, че си стигнал ниво, на което виждаш какво ще се случи и нямаш мотивировката да доведеш нещата до завършек. Като шахматист, нали? — Кимнах. — Трябва да помниш — продължи той, — че в двубоя участват ДВАМА души. При това и двамата са убедени, че са най-добрите. И всеки вярва, че ще победи… Това, разбира се, е заблуда — жизнерадостно заяви сенсей, — но такава, без която истинският воин не може. — Той заби поглед в мен и замислено отпи глътка. — Само че в реален двубой човек трябва да разбие увереността на другия. Трябва да излъчиш духа си по такъв начин, че да накараш другия да осъзнае, че е бил победен. Не можеш да го чакаш да реагира. Трябва сам да поемеш инициативата.