— Зная това, сенсей, но в тренировка…
— Ти мислиш, че си великодушен. Че даваш възможност и на другия да развие своите умения. Разбирам това. Но истината е, че като не действаш на границата на възможностите си, оставяш своя противник да живее в състояние на самозаблуда… Виж… — той отиде при масата, до която в лъскав дървен калъф се намираше неговият катана. Дългият меч бе елегантно семпъл — стоманена дъга с минимум орнаменти, което говореше за сериозността в намеренията на собственика му. — Знам, че си го виждал — и той свали меча от стойката. Ямашита посочи цуба, протектора над дръжката. При някои мечове това е елемент, който обилно се украсява. При истинския майстор обаче цуба е сведен до функционалната си същност. Единственият орнамент върху оръжието на Ямашита бе символ, гравиран върху обърнатата към собственика повърхност, когато мечът се държи в поза „готовност“. Символът беше жин — великодушие. — Това ми напомня за моите задължения — обясни Ямашита, посочвайки ми йероглифа. — В живота на воина винаги трябва да има мисъл за проява на великодушие. Но, Бърк — и той завъртя меча обратно, — нали разбираш, че противникът ми не може да види този символ, когато съм хванал меча. Той вижда само острието. Така и трябва да бъде.
— Разбрах, сенсей.
— Дали? — той замълча, явно обмисляйки докъде да стигне в урока, който искаше да ми предаде. Виждах, че се колебае. После в него надделя откровеността или може би някаква неотложна нужда. — Трябва да вършиш нещата безрезервно, Бърк. Иначе рискуваш да въвлечеш в заблуда не само другите, но и себе си.
Ямашита вярва, че тактичността е пречка в сериозната тренировка.
Бях уверен, че е в състояние да разсъждава над недостатъците ми безкрайно дълго, но наближаваше часът за обедната тренировка, учениците вече пристигаха, а и мен ме чакаха задачи.
Мики и Арт упорито копаеха в не така бляскавата страна на детективската работа, но усилията им засега оставаха безрезултатни. Като капак, бях получил по куриер официална покана, в която се казваше, че господин и г-жа Доманова разчитат да ги удостоя с присъствието си на коктейл във връзка с края на семестъра: събота, два часът следобед в резиденцията на президента. Бях доволен да видя, че парите, които университетът трупаше в резултат от усилията на нещастници като мен, бяха разумно инвестирани в нужни неща от рода на калиграфски изписаната покана. Улових се, че се възхищавам на текстурата на картона в ръцете си и се чувствам едновременно поласкан, манипулиран и простодушен.
Приемите на президента обикновено стават повод за одумвания. Разточителността, с която се организират, надминава въображението на простосмъртните служители. Истината е, че на тях може да се добие представа за траекторията на нечия академична кариера. Дори повече от представа — тя може доста точно да се измери. Присъстващите тайничко се наблюдават взаимно и отбелязват наум по списъка кой с кого държи да бъде видян и значи ли това нещо. И кой отсъства. Доманова използва тези мероприятия като публичен индикатор на чувствата му към персонала. Може да си сред поканените само за да полюбезничи с теб по онзи неподражаем средиземноморски начин, който така добре му се удава. Но може и да установиш, че си привикан, за да те среже публично. В последния случай единствената ти утеха е, че ордьоврите са прекрасни, а пиенето — безплатно.
Отидох на партито с колата. Естествено, не съществува пряк път с кола от Бруклин до Блумингтън. Явно градостроителите бяха решили, че това е един от начините да се държи утайката далеч. Може само да се гадае от какви съображения бяха допуснали построяването на университета там. Във всеки случай, когато пристигнах, купонът бе в разгара си.