Резиденцията на Доманова е залепена до кампуса на университета, но е оградена от погледите на простосмъртните с плътен жив плет. В двора беше монтирана тента на райе, под която се намираха барът и дървените маси. Денят беше топъл и слънчев, а лекият бриз размърдваше листата по високите клони на дъбовете по периметъра на имението. Хора на групи, пръснати по целия терен, весело бърбореха, а изтеглен встрани квартет от студенти по музика усърдно стържеше с лъковете на инструментите си.
Огледах се набързо, за да добия представа за обстановката. Великият мъж никакъв не се виждаше, което бе добрата новина. Забелязах декан Сепалия да заговорничи с групичка администратори. Няколко членове на факултетния съвет ме изгледаха недоумяващо, после продължиха да се занимават с онова, което бяха правили допреди това.
Отидох при бара, поръчах си бира, отпих няколко глътки и започнах да разглеждам гостите. Приятната течност се чувстваше отлично в устата ми. Наслаждавах се на интимната компания на „Сам Адамс“ — пивовар и патриот. Погледнах с признателност етикета на бутилката. Нямах никакво съмнение, че в миналото ни бяха живели гиганти. От къщата излезе президентът и закрачи с решителност, разкриваща безстрашието в решението му да се опълчи на слънцето. Беше безукорно облечен в двуредно синьо сако и сив спортен панталон. Беше взел смелото решение да сложи на врата си малко пъстро шалче вместо стандартната вратовръзка. Доманова тръгна сред тълпата, спирайки тук-там, за да размени реплики и да внесе яснота в съзнанието на администраторите. Движеше се сред тях, без да скрива, че изпълнява задължение, на което не гледа като на особено приятно.
Зад него като завързан с въже се движеше Боби Кей. Беше облечен в сходен спортен стил — бежов летен костюм, синя риза и шалче на петна в тъмночервен нюанс, — но си личеше, че не се чувства комфортно. Двамата с Доманова бавно напредваха през верандата, а предприемачът все повече заприличваше на малка гумена лодка, всмукана в турбуленцията от витлото на огромен презокеански лайнер.
И тогава погледът на Доманова попадна на мен.
— О, не — неволно прошепнах аз. Реакцията ми беше напълно първосигнална. Президентът рязко смени курса и се насочи право към мен. Вероятно искаше да се осведоми защо съм дръзнал да се появя без шалче. След което стовари цялата сила на средиземноморското си излъчване върху мен.
Доманова не се усмихва по начина, по който го правят повечето хора. В най-добрия случай, когато наистина се постарае, на лицето му изпълзява дълго лисиче ухилване — оголване на зъбите, всяващо по-скоро ужас, отколкото успокоение, — а останалата част от лицевите му мускули се изкривяват в гримаса, казваща „Ей-сега-ще-ти-изям-малките“.
Той пое ръката ми:
— Д-р Бърк, господин Акейдиън току-що ми разказа колко отлично сте се справили с възложената ви работа.
Междувременно Боби се криеше отзад с изражение от типа „Съжалявам-че-трябваше-да-накисна-теб-моя-грешка“. Сякаш по знак на суфльор, той пристъпи напред и направи своя принос към разговора:
— Фантастично, Бърк. Благодаря.
— Е… — запънах се аз, напълно объркан, — за мен беше удоволствие. Привет, Боби. — Изгледах го за миг, за да проверя дали ще изпита някакво неудобство. Нито намек за нещо подобно. Двамата с президента се държаха, сякаш имаха своята малка тайна, която ги правеше щастливи. Но, разбира се, по върховете на обществото аристократите газят в море от радост.
Президентът се огледа:
— А… ето го и моя ректор. Съжалявам, трябва да поговоря с него. Джентълмени… моля да бъде извинен. — Ние кимнахме и корабът пое в нова посока. На раздяла той допълни: — Споделих с господин Акейдиън колко сме доволни, че сме успели да му помогнем. Очакваме приятелството ни да бъде дълго и плодотворно. Сигурен съм, че и вие ще се съгласите, професоре — той дори не изчака да чуе отговора и закрачи през двора, викайки ректора по име.
Боби ме издърпа в края на бара. Бръкна във вътрешния си джоб и извади два плика. Погледна маркировката върху тях, прибра обратно единия и ми подаде другия, в който се намираше дългоочакваният чек. Сумата беше същата, за която се бяхме договорили. Дали беше неприлично, че надникнах? Хазайката ми нямаше да се съгласи с подобно обвинение.
— Е — подех аз, — нещата се развиват добре. — Бях сигурен, че другият плик беше за президента. Само това можеше да обясни маниакалната му радост.
— Абсолютно — потвърди Боби и отпи дълга глътка на облекчение от чашата си. Нямаше съмнение, че дори за такъв като него разговорът на четири очи с Доманова се бе оказал донякъде стресиращо събитие. Той направи знак на бармана да му долее и тази мисъл го разведри. — Няма да повярваш какъв интерес събужда това мероприятие, Бърк.