— Значи брошурата е свършила работа? Толкова бързо?
— Хм… Е, всъщност аз направих една стъпка по-нататък. Продължавам да работя над лъскавата брошура, която трябва да стане готова за откриването. Но за да ускоря нещата, засега публикувах историческата справка на уебстраницата на „Домът на самурая“.
— Колко типично за дигиталната ни епоха.
— Как иначе. — Ледените кубчета тракаха по зъбите му, докато обръщаше чашата си. — Човек е длъжен да се крепи на гребена на вълната, когато става дума за тази нова технология, Бърк. Иначе конкуренцията просто ще те изяде.
— И как се справя конкуренцията засега, Боби?
Въпросът ми го накара да ме дари с типичната си усмивка, което ми подсказа, че вече бе дошъл на себе си след срещата с президента.
— Конкуренцията си скубе косите, Бърк. Знаеш ли, имаше един период, когато се безпокоях. След онова убийство се изплаших, че шоуто ще се провали. А като се има предвид колко ми струва организацията му, това щеше да бъде истинска катастрофа. — Хищническият му оптимизъм сигурно бе изял корена на моментното съмнение. — Но нека ти кажа нещо, приятелю — и той се усмихна, докато му доливаха водка, — отразяването на новината просто събуди нов интерес. Слушалката на телефона ми подкача върху вилката. А уебстраницата се посещава от… и аз не знам… сигурно десет хиляди пъти на ден! Като цяло нещата едва ли биха могли да се развият по-добре от това.
— Само не и за Райли — вметнах. — С неговия мач до смърт и така нататък.
Това го свали за миг на земята, но избирателната му съвест на бизнесмен нямаше никакъв проблем да се пребори с кратковременната емоция.
— Искаш ли да видиш материала си? Ела, ще използваме компютъра на Питър — той допи третото си питие и двамата се отправихме към къщата.
Смяната на слънчевия двор с тихия полумрак в дома на Великия мъж изискваше момент за адаптация на зрението ми и аз просто спрях, за да изчакам. Частният офис на Доманова беше разочарование. Познавам хора, убедени, че той го използва, за да спи тук в ковчег, но всъщност ставаше дума за обзаведен с вкус кабинет. Ламперия от истинско дърво. Абстрактна живопис. Дебел персийски килим под краката, който заглушаваше шума от стъпките ни.
Боби включи компютъра. Забелязах, че машината носи етикет за собственост на университета. Запитах се дали няма да намеря подобни и на гърба на картините. Боби бодро затрака по клавиатурата и размърда мишката.
— Окей, ето началната страница. — Тя представляваше хубава чиста графика, изобразяваща водопад, доста сходен с онзи във фоайето на галерията. Надписи с шрифт в азиатски стил идентифицираха зоните, представляващи някакъв интерес. Той кликна на „Наследството на самураите“, за да ми покаже текста и илюстрациите, които в крайна сметка щяха да представляват каталога на изложбата. И, voilà, появи се познатият ми текст.
Нещо на екрана привлече вниманието ми: „Съвременните майстори“.
— Я кликни тук — настоях аз и посочих върху екрана.
Появи се графика. Беше шоджи — плъзгаща се врата, характерна за традиционните японски жилища. Акейдиън кликна върху нея и тя се плъзна встрани, разкриваща гледка към доджото в „Домът на самурая“. Върху картината бяха наложени йероглифите на мейджин — собственика майстор. Той отново кликна. Отвори се прозорец с видеоклип на Мич Райли в действие.
Качеството на видеоклипа не беше възможно най-доброто, но нямаше никакво съмнение в заплашителната сила на този човек. Призракът от клипа се нахвърли върху камерата със замах, образът застина и последва текст, възхваляващ постиженията и майсторството на Мич Райли.
Изобщо не се споменаваше, че е мъртъв.
— Какво беше това? — попитах аз.
Боби се престори на изненадан.
— О… Мисля, че ще трябва да актуализираме страницата — и той посегна отново към мишката. Убедих се, че има такова нещо като виновно кликане. След секунда бяхме обратно на началната страница. Късо съобщение в дъното на екрана ни информираше, че сме 75 486-ия посетител на сайта. — Е, видя ли какво имах предвид? — погледна ме той. — Няма по-добра реклама от тази. Да не говорим колко е евтина. Господи… — и той едва не целуна монитора. — Обожавам тези неща.