— Предполагам, хубаво е да имаш Мич Райли да танцува за всеки читател на „Дейли Нюз“, пожелал да го види, а, Боби?
Усмивката му помръкна.
— Ей, това си беше на страницата седмици преди… инцидента. Освен това сайтът е така проектиран, че всеки месец представяме различен майстор, както и съответното доджо, а това е безплатна реклама, за каквато те не са и мечтали. Не се опитвай да ме работиш, Бърк. Нещата са така организирани, че всички намазват. — Той ме изгледа сурово. — Дори и ти. — Боби обикновено се държеше приветливо и дружелюбно, но бях чувал, че е „отрязвал“ главата на конкурент само за секунди. След като видях този поглед в очите му, вярвах го напълно.
Но беше прав, разбира се… чекът в джоба ми бе от парите на „Домът на самурая“. Не че това ме караше да се чувствам по-щастлив. Боби изведнъж усети, че в стаята е прохладно. Погледна часовника си.
— О, боже! Трябва да се върна при Питър. Следва малката церемония по дарението — и той потупа джоба си многозначително. — Пак ще се видим, Бърк — но тонът му подсказваше, че ще има да чакам това да се случи.
8.
Връзки
Кланът Бърк изглежда се е пръкнал от много плитък басейн от гени — ние всички страшно си приличаме. Когато спрях пред дома на Мики в Саут Шор, над палисадата надникнаха цяла редица от неразличими детски личица.
— Здрасти, чичо Конър! — изкрещяха те и се сринаха обратно сред кикот и кискания.
— Здравейте, маймунчета — извиках им аз.
Томас, едно от хлапетата на Мики и рожденикът, се затича към мен и се вкопчи в крака ми.
— Къде ми е играчката? Къде ми е играчката? — безцеремонно завика той.
— Играчка ли? Каква играчка? — престорих се на изненадан. — Ама кой си ти, момченце? — Това го накара да спре да ме дърпа и да ме погледне объркано.
— Чичо Конър! — настоя той. — Знаеш кой съм! — Томас беше почти сигурен в това, но хлапетата отлично знаят, че възрастните са странни и непредсказуеми същества. При тях е възможно всичко.
Съпругата на Мики, Диърдри, беше видяла отворената врата на градината и изскочи навън, за да го прибере обратно в заграждението.
— Томас! — каза тя с онзи тон, който използват всички майки по света. — Дръж се прилично!
Това вече ме накара да се засмея:
— Окей, млади господине. Трофеят е в колата. — На лицето му видях облекчение, че все пак не съм си изгубил ума, после се втурна да си прибере подаръка. — Здрасти, Ди — поздравих я аз.
Ди имаше овално, открито лице. Усмихна ми се, от което очите й се свиха в цепки.
— Стълпотворението е отзад — съобщи ми тя. Като външен член на семейството, Ди имаше малко по-обективен поглед върху него от мен. Освен това разполагаше и с цяло десетилетие общуване с нас. Ди беше свястна, но имаше недостатъка да преминава директно към същността на нещата. Вината не беше нейна — животът с Мики определено не е приключение в света на изискаността.
Появи се Томас, понесъл увит в хартия за подаръци кашон, голям колкото него. Ди и аз го последвахме и затворихме вратата.
Макар още да не беше чак толкова топло, Мики бе предприел смелия ход да напълни басейна за децата. През лятото Лонг Айлънд е като делтата на Меконг: горещо и влажно, но с повече бетон наоколо. Летните месеци на нашето детство бяха белязани с поредица къпания в басейна в градината, така че Мики само бе повторил за децата си онова, с което бе свикнал.
Във водата се боричкаха поне дванайсет тела. Знаех, че трябва да има червенокоси, брюнети, че дори и руси Бъркчета там вътре, но с мокри глави всички ми изглеждаха еднакви. От време на време някое от по-слабичките деца излизаше навън, за да бъде подсушено, с посинели устни и треперещо от студ, после скачаше веднага обратно с писък за нов танц с хипотермията. По-дебелите Бъркчета излизаха само за да ядат.
Повечето от гостите бяха край барбекюто. Видях двамата ми по-големи братя, Том и Джими. Тук беше, естествено, и Арт. Забелязах жена му, Мари, до плъзгащата се врата за кухнята и й махнах с ръка. Сестра ми Пеги се бе нагърбила с ролята на спасител до басейна. Другата ми сестра, Айрийн, вероятно бе в кухнята, затънала до гуша в изпълнението на рецепти с големи количества майонеза.
Зетьовете ми бяха приятни млади мъже, по чиито лица с течение на времето се затвърждаваше изражението, че животът с моите сестри им е донесъл повече, отколкото се бяха надявали да получат. Двете семейства имаха общо девет деца, все на възраст под десет години. Ясно беше, че барбекюто им носеше удоволствие: в крайна сметка това им даваше възможност да поговорят с възрастни, да разкажат вицовете от последните няколко седмици и тайничко да пийнат повече, отколкото им бе разрешено. И двамата бяха започнали да оплешивяват.