Що се отнася до Кубата, жертвата от Финикс, той вече ми беше известен заради славата му. Беше прекарал в страната само няколко месеца, преди да бъде убит. Добре дошъл в Слънчевата долина. Беше станал част от съгласувано в национален мащаб усилие за популяризиране на кендо и бе подхванал серия амбициозни семинари, привлекли вниманието на широката публика. Причината бе не само в екзотичната тематика, но и в неотразимия чар на този човек — не без основание го бяха наричали Перлата на Будокан. След десетки години на тренировки и личен опит, аз предполагах, че съществуваха хиляди любители на джудо и карате, чиито стави настойчиво изискваха смяна на дисциплината с нещо по-човешко. По-малко от седмица преди смъртта му ликът му се бе появил на корицата на едно от националните списания с надпис отдолу: „Майстор Кубата представя Изкуството на меча“. Познавам голям брой учители, които биха дали мило и драго за подобна популярност и които се бяха трудили години наред, за да се доберат до нея, но скромността не беше сред недостатъците на Кубата.
Общо взето, и двамата бяха известни и много добри майстори. И двамата бяха японци. Но с изключение на тези два факта, нищо повече не ги свързваше. А къде попадаше тук и Райли, бе съвсем непонятно.
Което можеше да се резюмира с две думи: задънена улица. Затова реших да се опитам да тръгна от другия край: Ронин. Мики се занимаваше с основните неща. Аз опитах да погледна на случая от моята гледна точка. Сетих се, че такъв като Ронин има нужда не само от място, където да живее, но също и от място, където да тренира. За умения като неговите не е достатъчно да отидеш в магазина и да си купиш подходящ екип. За тези умения е необходима висока степен на тренираност, постигана само с цената на голямо постоянство, което обяснява защо толкова много хора ентусиазирано се захващат с бойни изкуства и толкова малко от тях издържат достатъчно дълго, за да научат нещо. В едно потребителско общество, където всичко се представя за бързо и леснопостижимо, изучаването на бойни изкуства не се вписва в картината. А най-лошото е, че тези умения предполагат тренировки. Редовни тренировки с цел, ако не развитието, поне поддържането на формата. А след тренировките… още тренировки.
Обясних на Мики и Арт, че подобна необходимост ще заема голяма част от времето на Ронин и ще му струва скъпо. Това донякъде стесняваше кръга: голям бе шансът да го намерим, ако съсредоточим търсенията си в местата, където той можеше да тренира.
На това ниво част от тренировката може да се провежда индивидуално: тичане, стречинг, вдигане на тежести и още ред неща. Но ако си сериозен боец, в крайна сметка трябва да се изправиш срещу жив противник. Трябва ти човешко тяло, с което да работиш, трябват ти мускули, които да се съпротивляват, и кости, срещу които да действаш.
Ронин обаче със сигурност имаше нужда от по-специално място за трениране. Място, където не ходят лигльовци. Място, където не се проявява милост. Такива места из града имаше колкото искаш. Не толкова много обаче бяха сред тях онези с отношение към японските бойни изкуства. Можехме да го търсим там, но не из модните школи, които бяха наполовина детска градина, наполовина център за отреагиране фантазиите на юпита. Мястото, което ни трябваше, бе такова, където отиваха много опитни бойци — изискване, което елиминираше поне половината от възможностите. Според мен обаче имаше още една особеност — предвид дисциплините, в които той явно бе отличен професионалист, това трябваше да бъде школа, обучението в която изисква високо ниво на поносимост към болката и травмите. Там, където този човек тренираше, бойците най-вероятно си тръгваха превити на две. А това вече стесняваше списъка значително.
Имах някои идеи в тази връзка, но не знаех всичко. Така стигнах до онова, което исках да избегна — разговора с Ямашита.
Използвах претекста, че се налагаше да науча за вероятните места, където бе възможно да се подвизава Ронин. По някаква тяхна си причина японските сенсеи обичат да се преструват, че игнорират всички останали, освен равните на тях. А понеже вярват, че нямат равни, това пък им дава извинението да са напълно безразлични към човешките страсти у съществата, боричкащи се да овладеят това-онова от бойните изкуства. Не се заблуждавайте. Сенсеите наблюдават всичко, като се започне от турнирите по кеч и уличните боеве. И не само наблюдават, но очите им не мигват, докато попиват и най-малката подробност. Гледат и помнят. И се измъчват.