И повече не каза нито дума.
Мики и Арт възнамеряваха да посетят разни зали от набелязания тип. Научиха адресите им от свои познати, които обичат този тип физическо усилие. Можех да си представя какво ги очаква. Щяха да тръгнат по опушени гимнастически зали и да навлязат в една вселена на пропити с мазна пот рогозки, в която от таваните висят разпрани и набързо закърпени с лента боксови чували. Щяха да слизат в мазета и сутерени, щяха да се промъкват из тъмни странични улички и да влизат през невзрачни врати без надпис, за да се озоват в помещения, където стените са били белосани с рядка боя за последен път, когато е бил президент Айзенхауер. Ударите в боксовите чували щяха да се преплитат с дрънченето на щанги, пуснати отвисоко на пода, и с по-глухите удари на юмруци и крака в човешки тела, скрити някъде в полумрака на голямото помещение.
Трениращите по тези места щяха да бъдат предимно млади мъже с набито телосложение, което се получава, когато хората се занимават с телата си, за да печелят от тях по някакъв начин. Те едва ли щяха да са облечени в екипи от ликра. По-вероятно ръцете и краката им щяха да бъдат защитени с бинтове. Някои от обитателите на този подземен свят щяха да хвърлят един поглед на Мики и Арт и щяха да побързат да наведат глави и да подновят тренировката си с двойно усърдие. Мики сигурно щеше да погледне Арт многозначително.
В тези места акустичният почерк щеше да говори за усилие, неудовлетвореност и жажда за доминация. Както и за гняв. Въздухът щеше да бъде зареден с психично излъчване, накъсано от пикове и спадове, а визуалното поле щеше да е размито от слабата светлина и човешкото усилие.
Мики и Арт щяха да се поинтересуват появявал ли се е да тренира някой нов. Отговор на този прост въпрос щяха да бъдат празни погледи и несръчни опити за симулация на замисляне. После те щяха да оставят картичките си и щяха да помолят всеки, който си спомни нещо или види нещо, да им се обади по телефона.
Но най-екзотичните места бяха оставени на мен. Детективите смятаха, че аз бих имал по-голям шанс да се ориентирам правилно в обстановката. Истината бе, че познавах някои момчета из местата, където се изисква корав характер, за да издържиш. Не че ми бяха точно приятели, но с течение на годините човек създава контакти, та макар и само защото, ако удариш някой и той ти го върне по същия начин, това е предпоставка да го запомниш за по-дълго.
С Били Уотсън се познавахме още от колежа. Той беше бивш борец, харесал по свои причини джудото, което го бе отвело в школи, в които на татамито се появяваха и хора от други клубове за бойни изкуства. Беше останал верен на джудото за дълго, но в един момент бе започнал да тренира и Йошинкан-айкидо. Това е вариант, който добавя техники за ключ на ставите към хвърлянията и промените в равновесието, характерни за джудото. Айкидото като цяло е красив спорт и в ръцете на добре трениран експерт може да бъде доста ефективно бойно изкуство. Йошинкан все пак набляга върху по-твърдата страна — при него се използва повече сила, отколкото в другите спортове.
Това със сигурност допадаше на Били. При Шотокан-карате съществува ритуална клетва, която се изрича в края на тренировката. Покрай останалите неща, обучаващите се заклеват да се въздържат от прилагане на насилие. По-точният превод от японски е: „Да се пазя от прибързана проява на смелост“. Японските сенсеи обичат да държат учениците си на здрава каишка — те нямат нищо против боя, просто държат биещият се да може да упражнява контрол къде и кога това да се случва. Потенциалът на Били за „прибързани прояви на смелост“ беше предостатъчен да създаде главоболие на цяла стая учители. Онова, което знаех за него и за типа хора, гравитиращи около неговото доджо по Йошинкан-айкидо, ми даваше основания да се надявам, че той ще може да ме насочи към поне няколко добри места.
Подобно на много други нюйоркски доджо, и това на Били бе принудено да дава уроци практически денонощно, за да оцелее, така че се предлагаха утринни тренировки за стресирани бизнесмени от Уолстрийт (от онези, дето отиват на работа, тръскайки китки, за да преодолеят парализирането на нервните си окончания). Имаше, естествено, и типични вечерни тренировки, а в неделя дори и ранна следобедна. Точно по време на нея успях да намеря Били, ангажиран да занимава учениците си с предвидените по график упражнения.
Беше среден на ръст и с не особено внушително телосложение, но корав. Всеки, който някога бе дръзвал да има вземане-даване с него, бързо бе научавал, че Били е топка от мускули. Имаше голяма квадратна глава с къса остра и тъмна коса. Това помагаше да се откроят дебелите въжета, които свързваха главата към тялото му. В скалпа му личаха белезникави белези от стари схватки — места, където никога вече нямаше да порасне коса. Били гледаше на тренировките абсолютно сериозно. Очите му бяха хладно сини, а погледът му се отличаваше с онази втренченост, която може да се види само у наистина най-яростните почитатели на бойните изкуства. Погледът имаше за цел да те сплаши. Знаех това. В началото на кариерата ми се бяхме срещали няколко пъти на татамито. Лицето му бе изпито и лесно се забелязваше, че правата линия на носа му е нарушена в мястото, където беше счупван. Нямах представа дали още ми е сърдит за това. Предполагам обаче, че бяхме квит: аз пък не можех да спя на дясната си страна заради нещо, което беше направил с рамото ми.