Доджото му беше доста просторно и се помещаваше в стар склад. Стените и тръбите бяха боядисани поне няколко пъти в онзи бял цвят, който трябва да те накара да повярваш, че нещата са чисти и нови. Макар да са опушени и стари.
Татамито обаче беше в добра форма. Повърхността бе износена, но кърпена редовно. Присъстваха към двайсетина мъже, всички на ниво черен колан, който отработваха някаква атакуваща техника. В Йошинкан-доджото практиката е да се носи ги, а не по-особената плисирана хакама. Това излъчва определено послание: този стил е само за сериозно практикуващите и тук никакви лигавщини не се толерират.
Били обучаваше трениращите на нещо, което ми изглеждаше като тенши-наге. Става дума за стандартно хвърляне: отклоняваш нападението с оръжието, събаряш атакуващия по лице, като го изваждаш от равновесие, и го довършваш, докато е паднал. Били долови влизането ми с периферното си зрение. Погледът му за миг се срещна с моя, но той не показа, че ме е познал.
При повечето стилове тенши-наге е доста елегантна техника. Някои школи прекаляват в стилизирането й — трениращите направо се хвърлят по пода, за да изпълнят елементите на упражнението. Не и тук. Били явно разработваше някаква вариация, изхождаща от идеята, че атакуващият ще откаже да падне. Упражнението всъщност беше доста полезно: какво ще се случи, ако направиш каквото зависи от теб, но противникът ти откаже да се сгърчи? Рано или късно всеки от нас се озовава в подобна ситуация.
Проблемът има няколко възможни решения. Били демонстрира няколко, при това доста убедително: противниците му не само падаха, ами направо се забиваха в татамито. След това дойде ред на учениците да опитат. Той се отдръпна да ги наблюдава, докато опитват вариантите му един с друг.
Аз пък наблюдавах него. И се вслушвах. Звуковата сигнатура тук беше богата, но в нея преобладаваха ритмичните удряния на тела в татамито. На този фон можеха да се доловят по-глухите сблъсъци на тяло с тяло, издишвания със сила въздух, епизодичното изохкване. Долавях и по-високия звук на някакво пляскане.
Били се приближи към мен.
— Бърк… Дошъл си да потренираш ли? — Не ми прозвуча много приятелски. Били и момчетата му обичаха да пипат грубо, срещу което аз нямах нищо против. Но те освен това смятаха, че техният подход е единственият. Поклатих глава… ако бяхме кучета, в този момент козината на вратовете ни щеше да е настръхнала.
— Не, просто търся някой, който да ми помогне с нещо. — Пляскането продължаваше и отклоняваше вниманието ми. Били видя, че търся източника с поглед, и ми го посочи с брадичка.
— Опитай онзи там. Той е твърд орех.
Мъжът беше облечен в чисто бяла ги, която изглеждаше омекнала от много пране. Съсредоточил бе вниманието си върху своя партньор и неуморно повтаряше движенията, току-що демонстрирани от Били. Пляскането се разнасяше от съприкосновението на събраната му в шепа ръка, която той със сила стоварваше в челюстта на партньора си, преди да направи хвърлянето. Пляс! В краткия момент на явно силна болка неговият противник заставаше в позиция и се навеждаше за хвърлянето. Жертвата се стоварваше на пода, после ставаше с почервеняло от удара лице и се изправяше за следващия опит.
Лицето не Били не изразяваше загриженост. Той не каза нищо. Тук се постъпваше така.
Разказах му за проблема си. Той огледа учениците си за минута, сякаш търсеше подходящ заподозрян от подредени в редица кандидати.
— Хората ми са по-груби от обичайното, Бърк, но никой сред тях не ми прави впечатление на убиец. — После насочи към мен тежкия си поглед. — Слушай… това тук за мен е бизнес. Хората идват да потренират. През цялото време се появяват разни приходящи, които повече не повтарят. Как мислиш ще ми се отрази на репутацията, ако започна да насъсквам по тях полицаи? Това ще ме убие.