Видях в очите на съперника ми да блясва огънче. Тези момчета само това и чакаха: на пълна скорост и с всичка сила. Отново застанахме в позиция и той светкавично скочи върху мен. Влязох в техниката и стигнахме до момента, в който той отказваше да падне.
Лявата ми ръка беше парирала удара му и сега го държах за китката, насочвайки инерцията му надолу. Теоретично дясната ми ръка би следвало да го натисне, да го наклони и в крайна сметка извади от равновесие. Но той отказваше да сътрудничи. Което беше и смисълът на урока.
Затова аз свих дясната си ръка в юмрук с изпънат палец. Бавно натиснах палеца в меката зона под челюстта, където е основата на езика. Чувството е неприятно и естественият импулс е да отметнеш глава назад, за да намалиш натиска. Точно така постъпи и той.
И тогава го хвърлих.
— Необходимо е да накарате противника да помръдне глава, за да го извадите от равновесие — обясних аз на учениците. Партньорът ми изглеждаше изненадан, но с готовност се изправи. Когато отново влязохме в контакт, натиснах показалец в точката на окачване на челюстта под ухото. Много хубава точка за натиск. Отново главата му се отмести и аз отново го хвърлих. Този път той падна звучно върху татамито. — Идеята — обясних аз — е да работите по-умно, а не по-усилено. Никога не използвайте повече сила, отколкото се налага. — Поклоних се на партньора си, комуто днес се бе насъбрало предостатъчно, после на Били, накрая и на класа.
На излизане усетих енергията на нечий поглед в гърба ми. Обърнах се и видях Коравия пич изправен в края на татамито. Просто физически си представих въртящите се в мозъка му зъбни колелца на мисълта му. Той явно осмисляше видяното и оценяваше изпълнението ми. Предполагам, смяташе, че би могъл да се справи с мен. Поклоних се и в негова посока.
— Приятно ми беше да се запознаем, приятелю — казах аз. После излязох, преди да бе пожелал да провери теорията си.
10.
Придворни воини
Изглежда тренировките най-сетне бяха започнали да дават резултат. Прибрах се у дома вечерта с тягостно чувство: усещах някаква смяна в психичното налягане. Сякаш се приближаваше фронт, но не атмосферен. Това не беше добре. Японците описват семе като онзи вид натиск и сплашване, които майсторът на меча упражнява върху по-слабите противници, без видимо да прави каквото и да е било. Но макар причината да е невидима, усещането е напълно реално. И аз имах някакво усещане за нещо, което ме бута, натиска се в мен и търси слабите ми места.
Не съм сигурен, че ако някой поискаше да му го обясня по-подробно, бих могъл да се справя. Съществуваше някаква тревожна мисъл, витаеща на границата между съзнателно и подсъзнателно, и ми се струваше, че е достатъчно да я измъкна наяве, за да си изясня нещата. Само че не можех. Все едно се опитвах да видя луната през носени от вятъра облаци. Така че си оставах само с усещането. Усещане за надигаща се буря.
Но не бях сам. Ямашита бе намислил нещо.
Той имаше обяснение, разбира се, но макар да го слушах с уважение, имах чувството, че стават неща, за които нямам представа.
Акейдиън бе изпълнил намеренията си да подготви галавечер за откриването на изложбата в „Домът на самурая“. Дори ако от благоприличие бе имал някакви съмнения — а никой, който го познаваше, не би допуснал това и за секунда, — целият шум след убийството със сигурност би направил съблазънта от евтина реклама прекалено примамлива, за да й устоят съвсем недоразвитите етични мускули на Боби.
В крайна сметка бе изявил желание да открие вечерта с най-добрата възможна демонстрация на източните бойни изкуства, която можеше да се организира в Ню Йорк. Следвайки намеренията си, Боби бе получил доста повече от онова, на което се бе надявал, защото старите сенсеи бяха изявили желание да участват.