В бойните изкуства целта на тренировките е да подчиним егото си. Аз специално дялкам по него от Бог знае колко години, но се надявам угасянето на свещта на егоцентризма ми да стане по моя воля, а не по време на жестока буря като разразилата се тук.
На следващата вечер присъствах на приема в компанията на японските сенсеи, чувствайки се неловко, облечен в надиплената роба на придворен воин — дрехи, несъществуващи вече от триста години насам, — докато около нас, в очакване нещо да се случи, се въртеше тълпа от добре облечени и гладни любители на изкуството.
Сенсеите, разбира се, кипяха вътрешно от негодувание. На пръв поглед си стояха кротко, елегантни и сдържани, и нищо не издаваше тяхното недоволство, но то бе факт. Изражението им, естествено, нищо не издаваше, но когато са истински ядосани, в погледа на големите майстори се появява прекомерна безизразност. Достатъчно бе да обходя с поглед залата и да разбера причината. Всичко това създаваше около събитието нещо като сетивна джунгла.
Емоционалната атмосфера в залата бе хаотична. Ямашита искаше да се отворя за тези подсъзнателни сигнали, така че положих усилия да почувствам нещата. Вибрациите, които долових, не бяха много успокоителни. Хората се опитваха да изглеждат безгрижни, но всъщност се стрелкаха наоколо като свободни електрони. Единствено японските майстори оставаха неподвижни. Безстрастно и дистанцирано като извънземни съдии, те наблюдаваха тълпата. Стояха неподвижни, неми и непристъпни сред океана от смокинги и блясъка на скъпоценности, подобно на чисти перли в пясъчното море на каменна градина. И чакаха…
А аз чаках заедно с тях. За откриването Боби беше събрал разнородна тълпа. Виждаха се вездесъщите представители на медиите, поканени специално, за да отразят събитието по благосклонен начин. Понеже все пак ставаше дума за изложба, предполагах, че има и колекционери на изкуство, макар това да не е социалният кръг, с който съм запознат. Присъстваше и Доманова, което бе повече от естествено. Той изглеждаше предоволен да бъде сред такова море от потенциални инвеститори, макар да не бе обект на тяхното ухажване.
Фоайето и изложбената зала бяха внимателно подготвени с дискретно осветление и маси за ордьоврите. За миг улових с поглед как Боби благодари с почтително ръкостискане на някакви знаменитости, че са го почели с присъствието си. Беше поруменял от удоволствие заради начина, по който се развиваше вечерта, и издълженото му лице изразяваше откровеност, развеселеност или уважение в зависимост от очакванията на поредния му събеседник. От време на време пробиваше лека музика, но почти веднага заглъхваше, сподавена от общия фон на разговорите. Опитни сервитьори сновяха дискретно и разнасяха чаши с шампанско.
Сред монотонността на блясък от диаманти, бели зъби и официално облекло, майсторите на бойните изкуства стояха и чакаха.
— Боби Кей изглежда доволен от себе си — обади се една от ученичките на Ямашита, докато отпиваше от чашата си. Бе от новоприетите и бе изявила желание да дойде и да помогне. Но понеже нямаше какво особено да се прави, опитваше се да извлече максимума от ситуацията.
— Боби — отговорих й аз — не притежава почтеността да се обезпокои. Той подушва парите. И тази миризма задушава останалите проблеми.
— Какви например? — попита ме тя и отпи нова глътка от доброто шампанско на Боби. Мехурчетата я накараха смешно да сбърчи нос.
Бях наблюдавал обстановката вече доста време и бях набелязал цял списък от неща, които определено ме безпокояха. Усмихнах се на въпроса й и само свих рамене, но една мисъл ме човъркаше: парите засенчват останалите неща. Като например миризмата на кръв.
Още преди да дойдем, знаех, че единственото, с което полицаите разполагала и от което можеха да тръгнат, бе връзката на жертвите с бойните изкуства. Мики и Арт все още чакаха от мен информация дали Икаги и Кубата са имали връзка помежду си в Япония. Но ако аз бях прав в предположението си, че Ронин по някаква причина се интересува от престижни сенсеи, тогава за него присъствието на едно място на някои от най-великите имена би било неустоимо. Когато научи за галавечерта, Мики реагира спонтанно: „О… — каза той, — безплатно пушечно месо.“
Което ме върна към състоянието ми на сериозно безпокойство. Замислих се защо тези сенсеи бяха дошли тук. Отговорът бе ясен: те вярваха, че Ронин пак ще нападне. И то скоро. Не бяха сами. Малкото, което научавах от брат ми, подсказваше, че и в нюйоркското полицейско управление са склонни да гледат на нещата по същия начин. Всички знаехме какво означава последното послание на Ронин: той още не бе приключил.