Когато най-сетне приключиш, по гърба ти се стича струйка пот и се излива в коравата кошита, образуваща задницата на твоята хакама. Ръцете ти лепнат от работата с меча. Само че моите бяха мокри още преди да сме започнали.
За по-вълнуващо Ямашита бе предвидил едно малко тамеши-гири преди да преминем към ката. Това е демонстрация на остротата на меча, за да стане ясно на публиката, че мечовете са истински. Аса и аз застанахме един срещу друг на разстояние около шест метра. Зад всеки от нас, леко встрани, имаше закрепени във вертикално положение три бамбукови стебла, всяко с дебелината на човешка китка.
По команда на Ямашита двамата тръгнахме един към друг и отидохме с лице срещу стеблата. Изтеглих меча си и замахнах. Това не е толкова просто, колкото звучи: трябва да удариш с точно премерена сила и под определен ъгъл. Макар мечът да е по-остър от бръснач, налага се да комбинираш удара с леко изтегляне. Ако не го направиш, катана ще отскочи от стеблото.
Имах късмет и отсякох зелените стебла с три точни удара. Извърнах се към Аса, докато стеблата още трепереха от силата на атаката ми. Сега вече можехме да започнем ката.
Нужни са точно шест и половина минути, за да се изпълни цялата серия кати. Но докато го правиш, времето тече в друг ритъм. Плъзнахме се един към друг, ходилата ни леко дращеха по пода. Мечовете бяха вдигнати така, че остриетата сочеха право нагоре в позиция, известна като джодан.
Аса се втурна в атака. При първата ката атакуващият се опитва да те разсече на две с вертикален удар през темето. Избегнах удара, отстъпвайки точно колкото е нужно, за да профучи острието пред носа ми. Когато се използват дървени мечове, нещата са малко рисковани, понеже може да те ударят доста силно, ако не прецениш правилно. С истински мечове е безкрайно по-интересно.
Намерението на Аса бе да ме разсече наполовина до кръста и той продължи с този опит. Това обаче отваряше пролука в защитата му и аз се възползвах, като се плъзнах напред и го контрирах с решителен разсичащ удар в главата. Викът ми, ознаменуващ успеха на атаката, дойде частица от секундата след неговия и добре подчертаваше критичния момент в тази ката.
Сега трябваше да я завършим. Срещнахме се в центъра и мечовете ни се кръстосаха. Казват, че добрият майстор на меча може да залепи своя за противниковия в този момент. Острието на Аса и моето сякаш бяха свързани от невидим мощен магнит. Раздалечихме се и се изтеглихме заднешком до изходните си позиции, наблюдавайки се взаимно много внимателно, влачейки крака по пода, сякаш вървяхме из гъста кал.
Всяко от оставащите девет упражнения илюстрира различна техника, но напрежението е едно и също. След седми номер сменихме дългите мечове с къси, което увеличаваше вероятността за грешка. Когато оставих дългия меч в калъфа по време на кратката пауза между седма и осма ката, дръжката му беше потъмняла от потта ми.
Когато най-сетне всичко приключи и двамата се поклонихме взаимно, нямах ни най-малка представа какво впечатление бяхме оставили у публиката. За мен тя бе изчезнала по време на демонстрацията, защото вселената бе прекалено изпълнена с двата меча, върховете и ръбовете им, както и със заплашителния блясък в тъмните очи на Аса, за да остане място и за още нещо. Имах все пак смътния спомен за някакви ахвания, заглушени от съскащото острие на партньора ми, когато на няколко пъти бе профучавало над главата ми, но нищо повече. Стори ми се обаче, че Аса не беше толкова прецизен, колкото очаквах от майстор с неговата класа, макар все пак да ставаше дума само за милисекундно поколебаване в един момент. В никакъв случай не беше нещо, което случайният наблюдател би имал шанс да забележи.