Аса бавно караше по Шейсет и втора улица, която е еднопосочна и отива на изток, успоредно на канала, в който се движат влаковете на „N“. Улицата е осеяна с малки фабрики и складови помещения със затворени капаци, облени от странната светлина на натриевите лампи. Тук-там се виждаха тесни гаражи — някогашни конюшни от времето на 20-те години, преустроени за коли. Кварталът свършваше пред нас на пряката със Седмо авеню.
Релсите на метрото тук са прокарани още в началото на миналия век. От време на време градската управа се решава да поосвежи входовете на метростанциите и будките около тях, но ако слезеш в коя да е нюйоркска станция и тръгнеш по перона в едната от двете посоки, неизменно ще стигнеш до трегерите и извитите като дъга опори, надупчени с нитове, на които цяло едно поколение нюйоркчани се бе подпирало, чакащо нетърпеливо задаващите се светлини на пристигащия влак. Старите конюшни тук напомняха за времената, когато по тези улици на Бруклин бяха минавали коне, влачещи блокове с лед.
— Какво става тук, Конър? — не бяхме много далеч от мястото, където живеех, и Мики разчиташе да му дам някаква информация.
— Наближаваме Седмо авеню — обясних аз. — Тук улицата се задънва. Няма нищо особено. Няколко магазина зад ъгъла. Към Осмо авеню е по-оживено.
Докато говорех, Аса спря и ние също отбихме на безопасно разстояние зад него. Мики изгаси фаровете и се загледахме.
Габаритите на тойотата угаснаха. Аса слезе от колата. Бързо се огледа, спирайки поглед на местата в сянка. Очите му бяха като тъмни прорези в жълтата светлина на уличните лампи. Несъзнателно се свих на задната седалка. При всеки друг това би изглеждало глупаво. Но аз познавах този човек и отлично знаех на какво е способен. Имах усещането, че долавя присъствието ни. Изглежда това не го притесняваше. Той отвори капака на багажника, извади нещо дълго и тясно от там и се отправи към пряката.
— Какво е това? — посочи с ръка Мики.
— Калъфът с меча — прошепнах аз.
— Окей — изведнъж се възбуди Мики. — Значи се готви онова, което очаквахме. Какво има там? — попита той, когато Аса зави на ъгъла.
— Нищо — отговорих му, — надлезът е затворен заради ремонт.
— Хайде, дами — настоя Арт, — да не губим повече време. Там има нещо.
— Няма нищо — настоях. И изведнъж ми светна. — Почакайте! — Наведох се напред, за да се взра през предното стъкло в мрака. — Там е старият вход за метростанцията на Осмо авеню.
— В употреба? — Мики вече бе подкарал колата натам.
— Не. Затворен е.
Двамата с Арт се спогледаха.
— Идеално — промърмори Арт. Бръкна под сакото и провери пистолета си. Мики му подаде ръчна радиостанция и Арт я плесна за проверка. — Значи по-нататък има изход към Осмо, нали? — поиска да се увери той.
— На следващата пряка. — Нещата започваха да се ускоряват и разговорът, движенията ни и всичко останало ставаха някак напрегнати.
— Окей — каза Арт, правейки три неща едновременно: провери си оръжието, прибра радиостанцията, разкопча предпазния колан. Мозъкът му изглежда работеше с бясна скорост. — Влизам там. Вие блокирайте другия изход, става ли? — и той въпросително погледна Мики.
Мики кимна в съгласие и ние поехме напред към ъгъла, зад който бе завил Аса. Арт се изстреля през вратата. От Аса нямаше и следа. На източната страна на Седмо авеню се виждаше тъмният затворен вход за метрото. Опушена от времето стара табела неясно намекваше за съществуването на станцията. На входа бе монтирана една от използваните на времето въртележки за пропускане на потниците един по един. Представляваше двуметрова цилиндрична клетка. Въртеше се, но трудно. В тъмнината приличаше на средновековна машина за изтезания. Виждаше се, че до неотдавна е била заключена с верига. Арт светна с фенерчето навътре. Държеше го като тояга — късият край с лампичката стърчеше от долната страна на юмрука му. Веригата висеше и леко се полюшваше. Лъчът на фенерчето спря върху мястото, където бе разкъсана. Арт ни погледна за последен път, кимна и последва Аса в тъмнината, която водеше надолу към канала.